— Не беше необходимо да ми донесеш чая чак от Индия — каза майка ми, когато пълна с угризения сложих чашата чай на масата. Дребните монети в купичката видимо бяха намалели, а изглежда, че похлупакът за сирене си беше намерил нов притежател.
Яне обви с ръце чашата и задуха чая.
— Здрасти, Сузи — поздрави тя приятелката ми. — Как е положението вкъщи? Жребецът на цифрите завърна ли се от Хановер?
Сузи изпъшка:
— Не ми говори за тях. Той се опита да убеди майка ми да ми наложи домашен арест за цял месец, когато всичко се разбра.
— Значи акцията ви беше успешна? — засмя се Яне.
— И още как — Сузи се тръшна на стола ми. — Идиотът обиколил седемнайсет пъти бензиностанцията, докато се сети, че има нещо гнило. Естествено, не вдигнах джиесема, когато се обади. За жалост обаче той позвъни и на стационарния. Както и да е, във всеки случай си направи малка обиколка. — Сузи се изкиска. — За късмет, съвестта на майка ми относно любовния й живот е толкова гузна, че ми прости. Е, как е при вас? Продадохте ли нещичко?
— Ние не, но аз… — Яне извади от джоба си няколко банкноти и посочи стойката за дрехи. — Две кожени якета, тренчкота на Врабеца и твоята стара носия „убиец“, Ребека, само в оригинал, с безопасна игла. — И ми намигна. — Ах, да, и още моята книга за сънищата. Току-що подарих последния екземпляр.
— Подари ли го? — попита Сузи.
Яне повдигна рамене.
— Човекът искаше непременно да я има, а изглежда нямаше и цент в джоба. Дадох му я.
Това беше една от чертите на моята майка — не познавам никой друг, който да е толкова щедър колкото Яне. Макар че не парадира много с това.
— Мога ли да ви помогна? — обърна се тя към възрастната дама, която държеше в ръцете си кутийката за клечки за зъби.
— Възхитително нещо — изгука госпожата. — Колко искате за него?
— Петдесет цента и е ваше — отговори радостно Яне и започна да си съчинява някаква измислена история за създаването на това произведение.
Междувременно не бях обелила нито дума. Пък и какво да разказвам? Хей, мамо, Сузи, чуйте, един чудак постоянно ми се изпречва на пътя… и ми действа някак объркващо? Но и някак си ме вдъхновява? Все едно как щях да го опиша, знаех, че нямаше да мога да изразя с думи това, което действително чувствах.
Взех огледалото, за да огледам татковото украшение. Слънцето беше от чисто сребро, а за очи имаше две малки рубинчета. Но в огледалото видях още нещо, или по-точно не го видях.
Надписът „Сагрс diem“, който ми прочете непознатото момче, не се виждаше. И то, защото беше гравиран върху задната страна на медальона.
Преди изобщо не се замислих за това, но естествено, че беше така. Напразно се опитвах да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Може би украшението да се е обърнало по някакъв начин? Обръщах го, но то веднага се завърташе обратно. Връхчетата на лъчите бяха свързани с верижката. Не можеше да се извърти, беше невъзможно!
Как тогава, за бога, момчето би могло да знае какво е изгравирано на задната страна на медальона?
Погледът ми препускаше из огромното хале. Стотици хора се движеха между сергиите.
Но този, когото търсех, беше изчезнал.
Четири
„Мисля, значи съществувам“ — Тайгър духаше димящия чай. — Каква асоциация ви идва на ум?
Беше сряда сутрин и фактически пред нас на катедрата трябваше да е учителят ни по философия, господин Хопенкамп. Темата, която имахме, беше за Рене Декарт и днес трябваше да се занимаваме с биографията на френския философ. Но господин Хопенкамп беше болен и учителят по английски го заместваше.
— „Cogito ergo sum“ — взе думата Ленарт. Ленарт ни беше съученик — мой и на Сузи — от основното училище. И моята най-добра приятелка го смяташе за кръстоска между жираф и Хайно2, защото отвореше ли уста, дългият му блед врат ставаше на червени петна. А Ленарт го правеше често, въпреки това неприятно изчервяване.
— Така гласи преводът на тази сентенция — продължи усърдно Ленарт. — С това Декарт е искал да каже, че ние можем да се съмняваме във всичко на този свят, освен и единствено в собственото си мислещо „аз“. Той смятал…
— Не попитах за изложението на темата според Декарт — прекъсна го безмилостно Тайгър. — Попитах на какви мисли ви навежда вас тази сентенция.
— Способността да мислим ни прави изключителни и неповторими — обади се Лилит Хопф, момичето с носа зурла. — Тя ни отличава от по-нисшите същества, животните.