— Ела тук, Антоне!
Врабеца го вдигна покровителствено.
— Далеч от царицата с ледено сърце! От днес — тя се усмихна на джуджето — ще царуваш върху нашия телевизор.
— На телевизора ли? Какво ще прави тази вещ върху телевизора? — попитах слисано.
— Вещ ли?
Врабеца изчисти една прашинка от носа си и ме стрелна с такъв поглед, сякаш аз се бях превърнала в джудже, при това — зло.
— Това, което майка ти иска да прати на битака, не е вещ, а крайпътен камък в историята на немската телевизия!
Тя ми тикна джуджето под носа.
— Мога ли да ви запозная? — попита и заклати главата на джуджето. — Ребека, аз съм лакомникът Антон, другар на Майнцелменхен и звезда на телевизионната реклама от седемдесетте. Антон, това е Ребека, истинската й майка е Яне, а аз съм й втората. Кажи „добър вечер!“
— Добър вееееееееееечер — изквича гуменото джудже с преправения глас на Врабеца и аз се разсмях.
Яне изпъшка, като отметна падналите на челото й руси коси. Тъмна сянка мина през лицето й, която никак не й отиваше. Моята красива майка, с тяло на състезателка по маратон, дори и да я събудеха внезапно в три през нощта, пак изглеждаше перфектно.
— Е, добре. Докато другарите на Антон не дебнат от засада, той може да остане — каза тя и отново се наведе над кашона. — Това, какво ще го правим?
Яне вдигна един червен пластмасов тромпет и аз изписках:
— Това ми е подарък от татко, не знаеш ли?
Беше след един празник в детската градина, на който Зьорен изповръща половин пържена наденица върху дрехите ми. Смърдях ужасно и ме беше страшно срам. Вечерта, за утеха, татко ми донесе този тромпет. Да ви изсвиря ли нещо?
— Трутуту — изтръби Врабеца и ми намигна.
— Хора, така никога няма да продължим — възнегодува Яне. — Действието за тази вечер не е игра, а разчистване. Така че изхвърляме ли го, или не?
— Не — оставих тромпета настрани и отворих големия сандък с книги.
Сред специализираните книги на Яне, томовете за изкуство на Врабеца и две-три омазнени готварски книги открих няколко мои стари детски книжки с картинки.
Майка ми седна до мен и разтвори „Където живеят диваците“ от Морис Сендак.
— Тази беше любимата ти книга — каза тя. — Ти ужасно се страхуваше от чудовищата, които Макс посещаваше по време на въображаемото си пътешествие. Но искаше отново и отново да слушаш тази история. — Яне ми се усмихна. — Затваряше си очите и във фантазията си отплуваше с Макс на платнохода. Аз трябваше да се въплъщавам в ролята на диваците. Ти искаше да слушаш ужасяващия им рев и да гледаш как тракат със страшните си зъби, как страшно въртят очи и показват страшните си нокти, докато Макс не кажеше „млъкнете“ и не ги укротеше като с вълшебна пръчка. И помниш ли, Вълченце? Ти знаеше целия текст наизуст.
Сложих глава на Яненото рамо и се загледах в платнохода, на който седеше малкият Макс във вълчата си кожа. Хартията беше вече съвсем пожълтяла и от нея се носеше този неопределен мирис на стари книги.
— Да, още си го спомням — казах аз и погледнах към Врабеца. — А ти ми нарисува кораба. Само че в него не седеше Макс, а Ребека.
Така и продължи. Всяка вещ, която изваждахме от сандъка, се появяваше с историята си. Тук беше и убийствената носия с червената престилка, която баба ми донесе, когато тръгнах на училище. В плата, точно над лявата плешка беше забравена една безопасна игла. Първия и последен път, когато сложих тази скапана носия, безопасната се отвори и както си играехме в училищния двор, някой ме бутна и острият край на иглата се заби в кожата ми. Тук беше и усмихнато махащата котка на щастието от позлатена пластмаса, сувенир, който Врабеца беше донесла на Яне от Азия. В същия ден Яне купи билет от моментната лотария и спечели трийсет евро.
— А помните ли как с Ребека отидохме на панаира пред Хамбургската катедрала и се изгубихме в залата с огледалата?
Сред вехториите беше и Шарки, моят стар надуваем дюшек. Врабеца ми го подари, когато бях на четири годинки и още не можех да плувам. Дюшекът имаше глава на акула с отворена паст и огромни гумени зъби. Една стара дама щеше да получи инфаркт от ужас, когато в басейна се насочих с Шарки към нея.
В една кутия, върху която Врабеца беше нарисувала мъртвешки череп, бяха струпани коледните подаръци от майка й, в друга пък пазеше кутийките с насекоми. Извадих най-горната и се загледах в нея. Вътре под стъклото се виждаше едно от първите произведения на изкуството, създадени от Врабеца. Един плетен камбанообразен полип от оцветена в розово и зелено памучна прежда.