Но беше невъзможно. Имах усещането, че вътрешно се стремя с всички сили да държа шлюза затворен срещу напора на връхлитащите ме мисли. Съпротивата беше безсмислена. Предадох се. Шлюзът се отвори и мислите, които исках да възпра, ме заляха.
Кой си ти? Какво искаш от мен? Защо се появяваш сякаш от нищото, за да изчезнеш веднага след това? И какви бяха тези страни неща, които ми наговори? Откъде знаеше какво е написано на обратната страна на медальона ми? Защо преведе написаното на английски? Ти каза „Seize the day“ . Баща ми говори на английски с мен, но ти не познаваш баща ми, нищо не знаеш за него. Или все пак знаеш? Защо постоянно мисля за теб? О, господи, това е лудост! Не искам да си го помисля, аз…
Изщракването на часовника, който Тайгър затвори, ме върна отново в класната стая. Въобразявах ли си, или учителят ме беше гледал през цялото време?
— Не успяхте — каза той и това не беше въпрос. — Все едно дали в главите ви са витаели бели ботуши, следващото парти или съпротивата срещу тази задача, вие мислихте. Всяка частица от секундата. Дори и желанието да не мислите беше само по себе си мисъл. Забележката на Ребека в основата си съвсем не беше глупава. Да не мислим и въпреки това да съществуваме може да е някакво спасение, но за съжаление вие не притежавате тази способност.
Учителят пусна часовника в джоба на жакета си.
— Писателят Ловел подготвил края на живота си, защото мъчителните мисли не го напускали — изрече той. — Вие съществувате, значи мислите. Вие сте единствените същества, които трябва да се борят със своето недоволство, със съмненията и страховете си. Ще престанете да мислите едва когато умрете.
— Това подтикване към самоубийство ли беше? — попита Сузи, когато в междучасието се запътихме към „Doris Diner“. — Божичко, той яко се беше задълбал, нали?
— Знам ли — промърморих. Занимаваше ме най-вече това, което Тайгър каза в края на часа. „Вие съществувате, значи мислите.“
— Направи ли ти впечатление? — попитах Сузи. — Когато говореше, че не можем да спрем да мислим, той казваше „вие“ и „вашите“. Сякаш той не е един от нас.
— Леле! — сръга ме Сузи. — Какви неща ти правят впечатление само! И то в осем и половина сутринта. Лично на мен тези неща, особено в момента, са ми твърде сложни, ако трябва да съм честна. Умирам от глад. А и ей там някой май иска да говори в прав текст — Сузи кимна към бистрото. Там, до вратата, чакаше Себастиан със скръстени ръце.
— Днес през целия ден те гледаше мрачно — прошепна ми Сузи. — Какво става? Да не сте се карали?
— Ами и аз не знам — отвърнах несигурно. Бях казала на Сузи, че сме се срещнали и тя го беше приела, сбърчвайки чело.
— Е, добре тогава — тупна ме тя по рамото. — Прималява ми, отивам да ям. Викай за помощ, ако сметнеш, че имаш нужда от мен. — Стисна ми ръката и хлътна в бистрото.
— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Себастиан, когато останахме насаме. — Или по-скоро някой, за когото да знам?
Неволно се сниших при този въпрос.
— Не знам какво имаш предвид — отвърнах колебливо.
— Черна коса — каза Себастиан. — Висок горе-долу колкото теб. Черно кожено пънкарско яке. Е, достатъчно ли ти е? Или ти трябват още подробности?
Зяпах го безмълвна, сърцето ми се разтуптя.
— Ти си го видял?
— Шейла — отвърна кратко Себастиан. — И не е видяла него, а вас. Според думите й сте били твърде вглъбени в незначителния си флирт. Трябва да ти кажа, че го намирам твърде грубо от твоя страна. С удоволствие ще те оставя да размислиш, Бекс. Но не и с някой друг. Това можеш да го забравиш.
— Да я вземат дяволите тази Шейла Хамени — изругах аз, когато отново си я представих там, в халето, в неделя, как ме гледа, сочейки с ръка. — И ти вярваш на всичко, което тъпата крава разказва? Това не беше флирт. Това…
— Да — гледаше ме Себастиан. — Не е нужно да заекваш. Аз те слушам.
— Загубих си iPod-а, окей? — викнах неочаквано силно. — Типът го беше намерил и ми го тикна в ръката. Благодарих му и това беше всичко. Дори не знам името му. — Поне това отговаряше на истината.
— Аха. Е, щом е така… — физиономията му беше каменна.
— Да, така е. А ако не ми вярваш, не мога да ти помогна.
Себастиан повдигна рамене. Изведнъж стана някак безпомощен.
— Все едно. Забрави. Хайде да влезем.
Последвах го и почувствах как всичко в мен се стяга. Имаше право. Това, което правех, беше всичко друго, но не и честно, спрямо него.