Врабеца се усмихна.
— Тя не виждаше нищо и никого, само теб. Радостта ти я правеше щастлива. Слънцето падаше върху косите й, трептеше в тях, а очите й блестяха. И изведнъж като гръм от ясно небе изпусна люлката ти. Беше литнала високо във въздуха и ти падна. Изведнъж времето сякаш спря. Беше един от тези моменти, в които всичко беше като на стоп кадър: ти във въздуха, Яне зад теб, протегнала ръце, за да те хване. Което, разбира се, беше абсолютно невъзможно. Ти се строполи и главата ти изкънтя върху каменната плоча. Чу се ужасно тупване, след което ти повече не помръдна.
Врабеца затвори за миг очи и лицето й се удължи.
— Яне извика и викът й беше още по-страшен от твоето тупване. Беше някакъв пронизителен, сърцераздирателен, нечовешки стон. Видях струйка червена кръв изпод главата ти, а на мен ми мина една абсолютно идиотска мисъл, че червената кръв и белият камък никак не си пасват.
Врабеца поклати глава.
— Какви глупости ражда мозъкът в такива моменти. Както и да е. На площадката имаше много народ и за секунда около вас се събра цяла тълпа. Някой извика „Бърза помощ“. Когато се промъкнах през тълпата, Яне те държеше в ръцете си. Никога дотогава и никога оттогава не бях виждала толкова ужас, изписан по лицето на човек. Ръчичките ти висяха безжизнени надолу и беше ясно, че ако ти умреш, тя също нямаше да може да живее.
Врабеца помачка замислено гъбата на щастието.
— Никой бездетен не може да разбере истински, какво чувства една майка в такива моменти — промълви тя тихо. — Но аз го разбрах.
Тя направи малка пауза и ме побутна.
— Знаеш ли, понякога ми става мъчно, че не мога и аз да почувствам нещо такова…
Кимнах. Врабеца си нямаше свои деца. Не го правеше на голям въпрос, но знаех, че й беше болна тема.
— Ти и майка ти бяхте обградени от хора, които без съмнение бяха добронамерени — продължи тя. — Мъжът, който беше повикал от джиесема си линейката, се чувстваше ужасно важен. По онова време малко хора имаха джиесеми и той през цялото време го размахваше, за да го види всеки.
Врабеца остави гъбата настрани и ми се усмихна.
— Този тип беше ужасно неприятен. Носеше най-ужасния костюм, който някога бях виждала. И малко преди линейката да дойде, телефонът внезапно иззвъня и той, моля ти се, започна да говори на висок глас с някакъв свой клиент.
Врабеца се наежи и започна да имитира мъжа: „За да бъда честен, Вашето позвъняване ме сварва в малко неудобен момент, тъй да се каже, зает съм по лична работа…“ — Врабеца извъртя очи.
— Държанието му беше наистина неадекватно, но въпреки това ми идваше да го целуна по пооплешивялото теме. Та нали в крайна сметка беше спасил живота ти? Жалко, че беше такъв смотан маймуняк. — И Врабеца започна звънко да се смее. — Полуплешивата целувка — продължи тя — естествено си я спестих.
Вместо това вдигнах малкото ти бяло мече, което лежеше до люлката.
— Мечето от Мама — казах аз и си спомних последната сряда, когато Яне го измъкна от сандъка. Оттогава то отново лежеше в кревата ми.
— Точно така — кимна Врабеца. — Най-сетне линейката пристигна. Ти все още беше в безсъзнание и когато санитарите те взеха от ръцете на Яне, за да те сложат на носилката, майка ти изглеждаше така, сякаш й бяха изтръгнали сърцето. Беше се вцепенила от болка. После погледите ни се срещнаха. Аз стоях с малкото мече в ръцете. Яне протегна ръка, за да го поеме. И по някакъв начин разбрах, че нямаше предвид само мечето.
Врабеца замълча за миг.
— Без да пророня дума, аз тръгнах с нея. Качихме се в линейката, която тръгна с виеща сирена. Ти лежеше на носилката, санитарят ти беше сложил кислородна маска на носа и устата. Ти изглеждаше толкова мъничка, а Яне така объркана.
Врабеца се покашля.
— В болницата всичко стана много бързо. Откараха те в интензивното отделение, където Яне не можеше да те придружи. И когато вратата след теб се затвори, тя рухна. Просто се свлече на колене, без да издаде звук, без да каже нещо. Не изглеждаше толкова театрално, колкото звучи, а така, сякаш буквално подът се изплъзна изпод краката й. Отидох при нея, седнах и така чакахме цяла вечност. — Врабеца сплете пръсти. — Яне държеше малкото мече, гледаше го през цялото време и шепнеше, че трябва да е при теб, че не бива да си сама. След това започна да повтаря името на баща ти. Алек, Алек, Алек… — Попитах дали да му се обадя, но тя знаеше само, че е на снимачната площадка и няма номера.