Врабеца нави кичур коса на пръста си.
— Продължи цяла вечност. Ядосвах се на всички сестри, но накрая вратата се отвори. Лекарят, млад човек с червена коса и лунички, коленичи пред нас. Още си спомням колко ме развълнува този жест. Той взе ръцете на майка ти в своите и каза, че всичко ще бъде наред. За няколко секунди положението ти е било критично, но си била вече вън от опасност. — Тя тръсна глава. — В този момент майка ти затрепери с цяло тяло и не престана, докато не се озовахме при теб в реанимацията. Приличаше на мъничка Снежанка в леглото, с бледа кожа, черна коса и тъмни устни. Но ти се усмихваше, Ребека.
Затворих за миг очи.
— По-късно се събуди, но за малко. И първото, което каза, беше: „Къде е Ду?“ Яне сложи мечето на гърдите ти, но ти още беше замаяна и не преставаше да питаш за него, всеки път, когато се стряскаше в неспокойния си сън. „Патриция прибра Лу“, все повтаряше майка ти нежно и стискаше ръката ми. По едно време ти наистина дойде в пълно съзнание и ме видя за пръв път. — Врабеца остави кичурите да се изплъзнат от пръстите. — И каза: „Патц3 се грижила за мама.“
Тя скръсти ръце и вдигна поглед към тавана.
— От Патц стана Шпац. Така и си остана името ми.
Когато си отидох в стаята, отдавна беше минало полунощ. В седем будилника ми щеше да звънне, но аз бях отдавна будна. С Врабеца бяхме останали още дълго на тавана, слушахме стари плочи и аз се молех да остана, да не си лягам още. Но по едно време, малко преди тя да задреме на дивана, сама се предадох.
Трябваше да си изясня нещата.
Поседях още малко, обмисляйки какво бих могла повече да направя, за да прогоня измъчващите ме мисли. После грабнах слушалките, надух iPod-а докрай и седнах на компютъра да си проверя мейлите.
Имах два непрочетени. Първият беше от татко, вторият от Себастиан. Беше пристигнал преди няколко минути.
Отворих първо този от Себастиан.
„Мислих над думите ти, това, което каза в час. Че понякога сме повече живи, когато чувстваме. Убеден съм в това. Вече съм го преживявал. С теб. Приятни сънища.
Кликнах на „отговор“.
„Мили Себастиан, толкова съжалявам, че в последно време…“
Пауза, блекаут, засечка в мисленето. По случайно избраната станция вървеше песен на „We Are Heroes“.
Натиснах „отказ“.
В мейла си татко пишеше:
Здравей, малко вълченце, как я караш? Защо не ми пишеш? Всичко наред ли е там, от другата страна на земното кълбо? Приключих изморителни снимки с един опърничав модел и изнервени клиенти, а вкъщи малката ти сестра също се погрижи атмосферата да е нервна. В понеделник учителката й позвънила на Мишел. Вал накарала съседа си по чин да изпие мастилото от нейната мастилница. По-точно му разказала, че мастилото е вълшебно и може да го направи невидим. Мъникът бил откаран в болница, а майка му искала да подаде иск срещу нас. Радвам се, че поне едната ми дъщеря е свястна. Инак тук всички са в предизборна треска. Стискай палци за Обама. И „Seize the day“.
Прочитайки историята за моята полусестричка, не можех да не се разсмея. Вал приличаше на русо ангелче, но само външно. В душата й обаче се криеше поне един малък демон, да не кажа цяла гвардия. Яне твърдеше язвително, че това нейно характерче не е наследено от баща й, но аз знаех, че го казва само защото беше наранена. Татко си беше мълчал за бременността на Мишел. Когато ни изпрати съобщението за раждането на сестра ми, Вал беше вече на няколко месеца и Яне ужасно му се разсърди. От този момент говореше за Мишел с още по-голяма неприязън и приятелството й с баща ми вече не беше същото.
Да си призная, аз също бях наранена. Но сега вече баща ми изпращаше редовно снимки по мейла и ми разказваше какви ги върши Вал. Още в детската градина Валери беше кошмарът на всички възпитателки. Тя пускала пантофи в тоалетната и мъртви голи охлюви в тенджерите със супа. А на по-свитите и страхливи деца в деня, в който идвали за пръв път, разказвала, че възпитателките са зли вещици, които по време на следобедната почивка си избират някое от спящите деца, за да го изпекат във фурната.
Питах се от време на време дали пък начинът на възпитание от страна на Мишел и татко имат нещо общо с това, но по този въпрос баща ми упорито мълчеше. А темата „Мишел“ и без това биваше винаги заобикаляна.