Сузи живееше с майка си в новопостроена кооперация в Епендорф. Взехме метрото и когато се озовахме в препълнения вагон, аз се загледах завистливо в една детска количка, където малко бебе сучеше в съня си шарено биберонче. Бях се хванала здраво за една свободна дръжка.
— И Беки иска нани — замънках и сложих глава на рамото на Сузи. Тогава изведнъж отново го усетих. Нещо в мен се сви. Стана ми топло, почувствах това невероятно спокойствие, което ме обземаше цялата, и в същото време сърцето ми се разтуптя до пръсване.
— Той е тук! — чух се да казвам.
— Какво? — Сузи ме зяпаше неразбиращо, но аз не й обръщах внимание и въртях като луда глава на всички страни. Поне вагонът да не беше толкова препълнен! Проврях се покрай детската количка, разбутвайки хората, настъпих една жена, но дори не спрях да й се извиня. С всеки сантиметър, с който се придвижвах напред, чувството се усилваше. Зад мен прозвуча гласът на Сузи.
— Хей, Беки… чакай…
Но мен никак не ме беше грижа за нея.
— Извинете… аз трябва да… може ли… моля… търся, благодаря…
— Спри се, млада госпожице! — един огромен като гардероб мъж с боядисани сякаш с бронз моржови мустаци ме хвана за ръката. — Не бързай толкова, контрола!
Пътниците бяха започнали вече да ровят из джобовете си, но мен ме връхлетя вълна на отчаяние. Влакът спря и вратите се отвориха: „Хелуфтбрюке“. Аз се отскубнах от хватката на контрольора и борейки се, се отправих натам. Но беше вече твърде късно.
С тласък влакът потегли отново. Докато притисках лицето си до прозореца, момчето остана на перона. То ме гледаше и в неговото лице се отразяваше моята собствена обърканост.
— Но, Беки, та това е повече от ужасно — изрече Сузи, когато седнахме на пъстрата холивудска люлка в стаята й. Това огромно чудо заемаше почти цялото пространство. Тя изскърцваше при всяко движение, но Сузи не искаше да се раздели с нея. По-рано, когато още бяхме в основното училище, си играехме тук на Хайди и Клара от мултипликационната филмова серия. Аз бях болната от носталгия Хайди, Сузи — парализираната до кръста Клара, а холивудската люлка беше нейната инвалидна количка. Това, че тя беше една твърде голяма количка, ни беше абсолютно все едно. Майката на Сузи я представяхме като строгата госпожица Ротепмайер, а баща й беше добрият господин Зеземан. Когато той се връщаше от дългите си пътешествия (в действителност от офиса) вкъщи, ние му звъняхме с малка камбанка на всеки няколко минути и го умолявахме да ме заведе обратно в планината, при Гайсл и Швенли (козленцето и прасенцето), при Гайсенпетер и при дядо ми Алм-Йохи. Бащата на Сузи почти винаги играеше с нас, веднъж дори метна на гърба си Сузи и я понесе из къщата, а аз подскачах до него и йоделувах4, радвайки се, че ще се върна на моите зелени поляни, където ме чакаше само щастие.
Междувременно бащата на Сузи се беше върнал в едностайния си апартамент в Хамерброк, а майка й отново пътуваше нанякъде с Жребеца на цифрите.
— Той знаеше ли за гравюрата на медальона? — Сузи изплю снопчето коса, което дъвчеше през цялото време.
След случката в метрото не издържах повече. Трябваше да говоря затова, което ми се случваше, имах нужда от някого, който да ми каже, че не откачам. А и за какво иначе ми беше най-добрата приятелка? Сузи ме слушаше и колкото повече научаваше за моите странни срещи, толкова повече светлите й вежди се събираха.
— Откъде може да е знаел за надписа?
Вдигнах рамене. В последните дни си бях задавала този въпрос около стотина пъти.
— И че винаги се появява от нищото и те дебне? И че краде храна от нашето бистро? Не намираш ли всичко това за абсолютно психо?
— Знам, че е налудничаво — изпъшках. Това, че му бях платила обяда си го премълчах за всеки случай. — Но още по-налудничаво е това, което усещам, когато се появява.
— И какво усещаш?
Сузи ме гледаше така, сякаш и бях предложила да хвърлим карти Таро.
Зарових глава в ръцете си.
— Звучи наистина абсолютно откачено — казах. — Но всеки път усещам странно спокойствие в себе си. Усещам се някак… изпълнена. Преди малко в метрото пак усетих същото. Не го видях, но почувствах, че беше там. По дяволите! Ти си права. Май съвсем съм превъртяла.
Млъкнах и загледах Сузи, която беше наклонила глава. Непрекъснато хапеше горната си устна.
— А как изглежда на външен вид, Беки?
— Какво имаш предвид? — Стъписах се. „Галактически“. Това беше първото, което ми дойде на ум. Ядосах се на себе си.