Въздъхнах.
— Майка ми изобщо не харесваше татковата приятелка — казах накрая аз. — А татковата приятелка пък не успя да приеме нашите… семейни отношения. Смяташе за болестно състояние, че майка ми е лесбийка и въпреки това е искала да има дете. Но това не беше истинската причина. — Преглътнах. — Смятам — продължих тихо, — че татко просто никога не е преставал да обича майка ми. И си мисля, че Мишел го е усетила. Във всеки случай правеше живота му ад, когато искаше да ни види, и след време успя да го убеди да се върне с нея в Америка.
Луциан повдигна вежди.
— Значи все пак се е изнесъл.
Отговорът му не прозвуча подигравателно, но аз се разгневих.
— Не, не е — възпротивих се аз. — Пишем си по интернет, той редовно идва да ме види и някой ден аз също…
Млъкнах. Защо всичко, което казах, прозвуча, сякаш защитавам баща си?
— Нещо не схващам — казах. — Разказвам ти цялата си семейна история, а ти…
Луциан замълча за момент.
— С удоволствие бих направил същото — довърши той изречението ми. — Но се боя, че ще трябва да те разочаровам. — Той ми смигна, но това ми подейства натоварващо. — Кой знае? Може би някоя зла мащеха ме е омагьосала и ми е откраднала паметта?
Погледът му отново падна върху малкото слънце, което татко ми беше подарил за първия учебен ден. Гузно, като хванат на местопрестъплението, той отмести поглед и грабна един клон, паднал в пясъка.
— Откъде знаеше какво е написано на медальона ми? — попитах шепнешком.
Луциан рисуваше малки кръгчета в пясъка, после хвърли клона в огъня. Той изпращя и пламъците се нахвърлиха лакомо върху новата храна. След няколко минути погълнаха дървото.
— Не знаех — каза ми той.
— Което и за миг не мога да повярвам — избухнах аз. — Ти дори го преведе на английски. Баща ми говори на английски с мен. Но ти не познаваш баща ми, нали? Или? — Изведнъж сърцето ми отново заби силно.
— Не — отвърна Луциан, — не познавам баща ти. Иначе изобщо нямаше да те питам за него.
Въпреки че въпросите пареха на езика ми, нямах повече сили да се ровя. Всичко това беше толкова объркващо, толкова болезнено, толкова… различно. Обгърнах с ръце коленете си.
Гледахме мълчаливо как огънят догаря. Беше застудяло. Отдясно към нас се приближаваше кораб. Беше товарен кораб, голям и черен. Той бавно се плъзгаше по тъмната река.
— Наистина ли няма нищо, за което да си спомняш? — попитах тихо. И след като не получих отговор, продължих: — Неща, които обичаш? Музика? Книги? Нещо друго?
Корабът приближи. Той разплиска вълните към брега и студен полъх премина през косите ми.
— И изведнъж се появи кораб — чух Луциан да казва. Гласът му беше колеблив. — Беше само за Макс и той пътуваше с него ден и нощ, седмици, почти година до мястото, където живееха диваците. И когато пристигна там…
— Престани — процедих аз, — престани с тази история.
— Но защо? — Луциан ме гледаше спокойно. — Ти ме попита за книги, които ми харесват. Тази, която разказвам, е от тях. Преди няколко дена я открих в една книжарница. Казва се…
— … „Там, където живеят диваците“ — довърших неговото изречение. — Знам тази книга. Беше ми любимата в детството.
— Ето, видя ли? Значи намерихме нещо общо.
Той се разсмя, а на мен цялото ми тяло се разтресе от възбуда.
— И какво харесваш още? — попитах.
Луциан вдигна ръка. Погали ме по бузата толкова нежно, че почувствах мъха на кожата си по неговите пръсти.
— Теб — каза меко той. — Харесвам теб. Когато си близо до мен, се чувствам добре.
Корабът беше отминал. Гледах след него как пътува по тъмната река, нагоре срещу течението, към морето.
Когато отново се обърнах към Луциан, на лицето му се беше появила усмивка.
— Търсят те — съобщи той.
— Моля?
— Телефонът ти.
Стресната затърсих из чантата си. Наистина, звънеше моят джиесем. Много силно. Изобщо не бях разбрала. Извадих го и погледнах светещия дисплей._„Яне“._ По дяволите! Изключих и уплашена си погледнах часовника. Два и половина. Ужас, ужас, ужас! Мамка му.
После чух и гласовете. Далечни, но викаха името ми. Разпознах Себастиан. Сузи и… Яне! Гласът й беше пронизителен, изпълнен с паника дори от разстояние.