Как можеше да ме предаде точно в момента, в който аз наистина имах нужда от нея? По някакъв начин чувствах, че и тя се пита точно същото, и се наслаждавах на гузната й съвест. Заслужаваше си го.
Яне си тръгна, без да каже дума.
Когато вечерта отново се промъкнах в кухнята, чух майка да плаче в спалнята. Врабеца тихо й говореше нещо. Не разбирах думите, но останах да слухтя до вратата, докато риданията на Яне не стихнаха. През нощта сънувах:
Плувах в едно езеро. Беше тъмно. Водата беше приятно хладна и усещах тръпки по кожата си, докато ръцете ми ме тласкаха напред, все по-далеч и по-далеч. Тъмната вода се разпенваше пред очите ми, блестящи капчици се пръскаха из въздуха като сребърни перли. Чувствах се безтегловна, плувах, без изобщо да се напрягам; беше като плъзгане, бях освободена от собствените си движения. Бях сама, но същевременно усещах, че имаше някой при мен, някой, когото не можех да видя, но който се плъзгаше по водата до мен. Над главата ми шумеше вятърът, а после започна да вали. Първите капки падаха някак колебливо и тежко, докато накрая цялата вода се раздвижи. Усещах вода навсякъде, тя ме заливаше с все по-силни барабанни удари и това прекрасно усещане, че имах някой до себе си, не ме напускаше, докато не се събудих от шума на дъжда.
Бавно, сякаш изплувайки от водата, осъзнах, че съм в леглото, че дъждът идваше отвън и че бях сама. Усетих го с една странна, обезпокоителна яснота, която ме изплаши. Отметнах завивката и тръгнах безшумно из смълчаната къща.
Горе на тавана още светеше. Изкачих се по витата стълба и внимателно отворих вратата.
Врабеца седеше на канапето и се усмихна, като ме видя.
— Готово — каза и ми тикна под носа трепкащото нещо, което току-що беше завършила. — Моята първа Sponglia beatificae. Какво ще кажеш?
Взех внимателно в ръце нежното гъбесто телце. То цялото беше от плетени бримчици и блестеше златисто. Бримчиците приличаха на пори, пропускащи въздуха и водата. Стори ми се, че тази малка гъбичка, която се гушеше в дланта ми, е сякаш наистина дишащо същество.
— Прекрасна е — казах.
— По този повод си измислих и една историйка — каза Врабеца. — Искаш ли да я чуеш?
И без да дочака отговора ми, тя измъкна от джоба на сакото си един намачкан лист, разгъна го и започна да ми чете написаното.
— Отдавна е известно, че в подводния свят има голям потенциал. Особено клас „гъби“, който е със символично значение. Гъбите са майстори в защитата срещу токсините, а техният генетичен код е много подобен на човешкия. От предполагаемите шейсет хиляди вида гъби на биолозите, занимаващи се с морска флора, досега са известни около пет хиляди. Едва наскоро беше намерена една изключителна находка: Sponglia beatificae, гъбата на щастието.
Засмях се. Гласът на Врабеца трептеше като пеперуда, току-що налетяла на нектар.
— За разлика от другите гъби от този вид — продължи да чете тя, — Sponglia beatificae притежава сетива, с които може да открива или да усеща предполагаемо щастливи моменти и щастливи места.
С магическа бързина и по напълно необясним начин тя се появява точно там и стимулира вниманието на участващите в дадената щастлива ситуация. Освен това химическата защита, която притежава тази гъба е специално насочена към тревожни и деструктивни мисли, в резултат на което, намирайки се в близост до нея, те нямат никакъв шанс да оцелеят.
Врабеца отпусна листа. Изглеждаше, сякаш гъбата на щастието беше избрала нея за гостоприемник7.
— Това е само мостра, трябва да поработя още по нея — каза. — Е, как мислиш?
— Мисля си, че може да запълни и някоя ниша в пазара — отвърнах, смеейки се. — Дали с тази гъба не могат да се почистват и тенджери? Тогава ще има не само идеалистично, но и практично приложение. А такова нещо се харесва на германците.
Врабеца направи гримаса.
— Окей. Дотук с елиминирането на деструктивните мисли. — Тя се наведе нежно над своето произведение. — Хайде съкровище, да се поупражняваме още малко — обърна се тя към гъбката.
Изкисках се.
— Като те познавам, мисля, че ще я усъвършенстваш за нула време.
Врабеца се протегна и се прозя.
— Може пък този път да се получи с изложбата — каза с надежда тя. — В театъра чух, че се търси наемател за арт ателие в Санкт Георг. Ще се опитам още утре да се занимая с това.
— Би било прекрасно. — Погалих още веднъж гъбката по златистата й повърхност, преди да я положа в ръцете на Врабеца. От години тя търсеше подходящо ателие, в което да подслони и изложи произведенията си. — Желая ти късмет — казах й.