Както обикновено, мейлът завършваше с думите. Wish you were here, little wolf, но точно днес се беше заинтересувал в PS: „А как е голямата вълчица?“
Въздъхнах. Хмм, как ли ще е? Тя готвеше. Щом се върнеше от работа, Яне превръщаше кухнята в ресторант с три звезди с гурме — ястия от цял свят. Всеки ден на масата се появяваше ново празнично блюдо: черни спагети с кокосово мляко и скариди, рагу от сърна със сос от червено вино и черешов сок, морски език с манатарки, картофи и бешамел, Loup de Mer със салца от домати и кайсии, пълнени пилешки гърди в сос „Марсала“ върху спаначена горгонзола. По време на хранене мълчанието беше толкова дълбоко, че и хапка не можех да преглътна. За разлика от Сузи, аз можех да бъда доста злопаметна, когато смятах, че постъпват несправедливо с мен.
Положението сега обаче беше съвсем различно. Разприте ни с Яне биваха обикновено нещо като лятна буря: бързо, силно избухване и отново небето се проясняваше. Сега обаче това мъгляво потискащо нищо беше някакво ново нещо за нас двете, или по-точно — за нас трите.
Аз и Яне седяхме на масата с наведени глави над чиниите и след като Врабеца беше хвърляла почти сто от нейните погледи, тя почукваше с вилицата по масата и заявяваше, че й е писнало, и то много.
Е, и на мен също. Но нямах абсолютно никакво желание да направя първата крачка. Яне не беше права и колкото и да се чумереше, изобщо не се чувствах отговорна. Последната ни Ladies’ Night се беше провалила, но и това ми беше безразлично. Единственото, което с всеки изминал ден ме занимаваше все повече и повече, беше как да отида следващия петък на маскения бал.
След срещата ни на плажа Луциан изобщо не се беше появявал. Все по-силно в мен се насаждаше чувството, че изобщо не иска да ме види. И шансовете той да се появи на Хелоуин в този клуб бяха точно толкова малки, колкото и моите да напусна къщата. 31 октомври беше последният ден на моя арест. Бях го отбелязала с малко червено кръстче в календара и колкото повече наближаваше, толкова по-нервна ставах. Всеки ден го поглеждах и когато го правех, се тормозех още повече.
— Може пък Яне да те пусне да отидеш — реши Себастиан, когато ме посети в края на седмицата в килията. В последните телефонни разговори, които имахме, лека-полека се бяхме сближили отново.
Седяхме на леглото ми, ядяхме „Тако“ с топено сирене и играехме на нашата стара игра Disco for two. Тя се състоеше в това да избираме различни песни от моята С колекция или от колекцията на Себастиан. После пускахме песента и се опитвахме да я свържем тематично с предишната, при което понякога като луди прескачахме от жанр в жанр. Накрая правехме микс от избраните песни, записвахме го на CD, като слагахме съответната дата, и го озаглавявахме Becks и Bastis Best of times. Междувременно нашето „специално издание“ наброяваше вече 10 CD-та. Току-що Себастиан беше изтърпял, пъшкайки, моята песен „Thriller“ на Майкъл Джексън. Сега пък той пусна „Sawdust“ — диска на Килърс.
Навън валеше, както и през изминалите дни. Елба преливаше, вчера дори предупредиха и по радиото за евентуално наводнение.
Естествено не бях казала на Себастиан защо толкова искам да отида на бала.
— Забрави — изръмжах в отговор на предположението му, че Яне може и да ме пусне. — Питах я вчера.
Струваше ми ужасно много да се преодолея, а отговорът на Яне ми подейства като нова плесница. Не. Никаква дискусия. Може ли да сменим темата?
— Добре — отвърна Себастиан. — Нямам чак толкова голямо желание да отида и не мисля, че ще загубиш кой знае какво.
Мълчахме, лапахме Тако чипс и хрупахме в такт с „Read my mind“, когато неочаквано Себастиан каза: „През лятото на 1963 се влюбих и баща ми се удави“.
Спрях да хрупам и го погледнах учудено.
— „Солена вода“ от Чарлз Симънс, поясни Себастиан. — Това е първото изречение от романа му, в което е концентрирано цялото съдържание. Гениално. Знаеш за какво става дума и в същото време изгаряш от любопитство да продължиш да четеш. Всички факти са налице, повярвал си веднага в тях, смяташ, че става дума за първа любов, имам предвид истинска, голяма и съдбоносна. Знаеш и че някой ще умре — не някой, а бащата на писателя. Единият обича, другият умира. Двете са свързани. Усещаш, че този, който разказва историята, се явява в края й, а там е друг, различен от този, който е бил в началото. В общи линии знаеш вече всичко, но все още не си го прочел. Сякаш авторът с това първо изречение отваря една врата и те хвърля в огромно тъмно помещение. Ти предполагаш къде може да са мебелите. Тук е масата, там леглото. Ти виждаш сенките им, но не цветовете и контурите. Мислите ти бродят, но все още без посока. Страхотно. Иска ми се и аз да го можех.