Тялото на Себастиан се вкамени. С широко отворени очи и протегнати ръце тръгна като препариран към мен. И докато аз се кисках неудържимо, той заклати бедра, коленичи пред леглото ми, грабна предполагаем микрофон и закърши глас:
Cause girl, this is thriller, thriller night…
После издуха светлия перчем от челото си и ми се ухили.
— Приятно забавление на погребението, бейби. Пък аз, за разлика от теб, още не съм мутирал в мрачна мумия. И докато от горест, че ме караш да те моля и умолявам, тръгна да обикалям гробищата, ще минат, уви, още няколко хилядолетия.
Той ме закачи по носа.
— Окей?
— Окей — отговорих и едва не се разревах от облекчение.
В четвъртък след училище взех автобуса до гара Алтона, качих се на S1 за Олсдорф, минах по Фулбютелер алее до главния вход на гробището. Идвах тук за пръв път и когато видях огромната гробищна площ зад черните железни врати, силно се впечатлих.
Предишния ден бащата на Себастиан ми беше изпратил информационна брошура по мейла, в която прочетох, че със своите четиристотин хектара площ това е най-голямото парково гробище в света. Но не ми стана съвсем ясно какво точно означаваше това.
Имаше цели горички от розови храсти, идилични езерца, пътечки, оградени с широколистни дървета, които водеха до гробниците на най-различни хора. Кметове, сенатори, поети и музиканти бяха намерили в това гробище своя покой. В брошурата прочетох и за детски гробища, за градина на пеперудите, за гора на вечния покой, около които бяха групирани поставки за урни. Гробището имаше дори свой собствен автобусен транспорт.
Отново валеше като из ведро, но дърветата се противопоставяха на дъжда със своите огнени есенни багри и аз реших да потичам по пътя до гроба. Прелестни статуи на ангели обграждаха пътя. Те приличаха на хора с крила и аз самата не можех да си обясня защо изведнъж започнах да мисля за Себастиан и за това, колко ли усилия му е струвало да излезе от положението в моята стая, шегувайки се.
Докато през безсънните нощи си блъсках главата как да се измъкна от къщи на Хелоуин и дали Луциан щеше да дойде на маскения бал, какво бих казала, направила или попитала в случай, че се появи, и как бих се оправяла, ако това не се случеше. Себастиан ли беше единственият, когото имах. Защо това не ми беше достатъчно?
Когато съм при теб, ми е добре.
Отнякъде се чу камбана и един поглед към часовника ми подсказа, че доста закъснявам. С брошурата в ръка забързах към историческата водна кула, която маркираше входа към градината на жените. Кулата беше малка и бяла, с красиви фронтони и малки прозорчета. За миг почувствах, че отново съм там, на фара на фалкенщайнския бряг.
Пристигнах в прекрасна градина с огромни рододендронови храсти и бели надгробни камъни, край които растяха пъстри цветя. Жените, погребани тук, според брошурата бяха допринесли за историята на Хамбург. От бащата на Себастиан бях научила, че починалата актриса е била десетилетия наред в състава на Хамбургския театър. Самата аз никога не бях чувала за нея, но от многобройните гости, събрани край отворения гроб, ставаше ясно, че е имала много голям кръг почитатели. Ковчегът беше вече спуснат в гроба. Планини от цветя и пъстри венци го обграждаха. Деца тичаха наоколо, две момиченца играеха на гоненица, докато възрастните в траурни дрехи се изреждаха, за да си вземат последно сбогом. Няколко души плачеха, а вляво до гроба стоеше възрастен мъж със снежнобяла коса. Кой знае защо си помислих, че е вдовец. Лицето му беше много спокойно, изглеждаше сдържан, но в очите му се четеше дълбока тъга.
Започнах да се оглеждам за шофьора, с когото щяхме да отведем присъстващите до автобуса, когато сред тълпата открих мъж с посивяла коса и старомоден костюм. Стоеше малко встрани до един дъб и се вглеждаше в небето, по което облаците започваха да се разпръсват.
Беше Тайгър. Трепнах. Какво правеше тук моят учител по английски? Познавал ли е актрисата? Един слънчев лъч проби облаците и изведнъж всичко се обля в златиста светлина. Багрите припламнаха толкова чисти и ярки, че не можех да реша дали да се чувствам прекрасно, или ужасно.
В този момент Тайгър отправи погледа си към мен. Усмихваше се. После вдигна ръце и заръкопляска. Да, той аплодираше. За момент тълпата от опечалени застина.