После някои последваха примера му, някак колебливо, сетне се включиха и други. След малко всички аплодираха в спокоен, почтителен ритъм. Сълзите рукнаха от очите ми. „Била е актриса“, помислих си. Тази жена, която изобщо не познавах, е била дълги години на сцената. Това тук беше последното спускане на завесата, последният аплауз за нея.
Не бях единствената, която плачеше. И по бузите на стария господин със снежнобялата коса се стичаха сълзи. Беше сключил молитвено ръце.
Когато аплаузът стихна, отново погледнах към дъба, но Тайгър беше изчезнал.
Когато в ранната вечер тръгнах да се прибирам, в мислите си бях още на траурното тържество, така че първоначално не възприех гласовете, които идваха от дома ни. Изтичах в хола и там, на пода пред витата стълба, видях да лежи Яне. Лицето й беше разкривено от болка. Тя стенеше. Врабеца беше коленичила до нея. С един скок се озовах при тях.
— Паднах — охкаше Яне, — не мога, май че… мамка му!
— Ребека, повикай линейка! — обърна се към мен Врабеца.
След половин час седяхме в лекарския кабинет на пристанищната болница. Майка ми си беше счупила левия глезен и лекарят искаше да я остави тази нощ в болницата, за да я оперира утре. Яне се съпротивяваше с всички сили, но решението не подлежеше на обсъждане. Трябваше да остане два-три дена в болницата.
Едва сдържах злорадата си усмивка. Макар и веднага да почувствах угризения на съвестта, помислих, че сега Яне ще е под арест.
Двете с Врабеца останахме при нея докъм десет. Биха й инжекция за болките. Лежеше в двойна стая, но леглото до прозореца беше празно. Някак странно беше да седиш тук, сякаш след някакво принудително примирие. Яне изглеждаше ужасно напрегната. Ръцете й неспокойно оправяха завивката. При най-малкия шум тя се стряскаше.
Знаех какво изпитваше. За моята фанатично контролираща се майка, която беше в постоянно движение, това място със сигурност беше истински кошмар. Макар и да цареше абсолютен ред — той не беше нейният.
Врабеца правеше всичко по силите си да разведри атмосферата. Докато приемаха Яне, тя беше отишла да купи от цветарския магазин долу огромен букет магнолии, любимите цветя на майка ми.
И не спираше да говори, сякаш от това зависеше животът на Яне.
Първо ни разказа за срещата с художника, която се беше състояла днес. „Той смята, че все още има голямо търсене на кухненски гъби, и вече се радва да поздрави в ателието ни феи, които разчистват пътя към щастието“ — каза тя, като ме погледна и се разсмя с възможно най-заразителен смях, към който ние с Яне се помъчихме да се присъединим. След като ни разказа с пълни подробности за машинната фабрика, в която се намираха ателиетата, на ред дойде погребението. Врабеца се беше възхищавала много на артистката. Тя я беше гледала много пъти в различни роли, а освен това знаеше, че е писала и пиеси. Всичко това го разказа също с най-големи подробности, докато накрая се предаде с дълбока въздишка. Врабеца не намираше повече какво да каже.
След мъчително мълчание Яне ме попита дали всичко в училище е окей.
— Да — отговорих.
Попита как е Сузи.
— Добре — отговорих.
На свой ред попитах дали я боли.
— Малко — отговори.
Попитах я дали има нужда от още нещо.
— Благодаря, не — отговори ми тя.
Най-сетне Врабеца се надигна от стола.
— Е, май е време да тръгваме полека-лека — каза тя.
Ние с Яне дружно се съгласихме.
Когато излязохме навън, и двете с Врабеца поехме дълбоко въздух, сякаш в стаята на Яне той не достигаше.
Когато на следващия ден отгърнах календара, срещу мен светна червеното кръстче. Беше 31 октомври и ми беше толкова нервно, че чак свят ми се зави. Врабеца ме взе от училище. Когато пристигнахме в болницата, Яне току-що беше излязла от упойка. Левият й крак беше гипсиран, а лицето й беше изострено и бледо.
— Хей — възкликна тя. — Вълче, Врабче. Толкова се радвам да ви видя.
Седнах до нея, взех ръката й и хвърлих поглед към жената, която днес лежеше на леглото до прозореца. Върху коленете й имаше лаптоп, джиесемът й беше на ухото и тя непрекъснато даваше някакви указания на човека в другия край на линията. Говореше за недвижими имоти, саксийни цветя, данъчни декларации и час за ботокс.
Ухилих се, а Яне извъртя очи.
— Лелката ме разбива! — изръмжа тихо тя.