Помислих си за Яне. Наричаше такива случаи заместващи конфликти. Един наистина сериозен проблем бива заместен с нещо банално. Защото е много по-лесно да се спори за банални неща, отколкото за тези, които те измъчват. Дали зад плесницата и домашния арест не се криеше някакъв друг, по-сериозен проблем? И ако е имало, защо аз не знам за него? По дяволите! Пак взех да се занимавам със себе си. Нали ставаше въпрос за Сузи? Очите й бяха пълни със сълзи и долната й устна подозрително трепереше.
— Толкова ми е мъчно за татко — прошепна.
Стиснах ръката й.
— Не, на мен ми е мъчно за теб — казах решително. — Ти наистина не можеш да направиш нищо. Сигурно е ад за теб да участваш във всичко това. Слушай, ако ти падне пердето, просто идваш у нас, нали? И ако искаш да изплачеш мъката си, аз съм насреща.
Сузи кимна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Но после си пое въздух и се овладя.
— Ах, Беки — продума с крива усмивка. — Благодаря ти! А сега трябва бързо да се преоблечеш. — Тя се пресегна към торбата с костюма ми, но се сети нещо. — Почакай, нали щеше да се обаждаш на Себастиан?
Покорно извадих телефона от чантата.
— Ще му изпратя SMS — казах.
Врабеца ме пусна. Отивам на партито. Ще дойдеш ли?
Отговорът дойде веднага.
Вече съм се уговорил за друго. Приятно прекарване.
— Е?
— Не може да дойде.
— Хубаво — Сузи ме погледна. — Не виждам да си много натъжена… Беки? — Тя ме хвана за лакътя. — Знаеш, че и аз винаги съм готова да те изслушам, нали?
— Разбира се — тръснах рязко глава.
— Не ме занасяй! — заяви тя. — Нещо премълчаваш. Не мисля, че е честно, но разбира се, нищо не мога да направя. Всичко е наред. Дай да видим сега какво ще направим от теб.
Тя извади костюма от торбичката. Все още не изглеждаше убедена, че изборът ми е добър, но когато след половин час се завъртях пред огледалото, ме одобри.
— Не си за този свят, бейби. Боже, много си красива!
Усмихнах се на отражението си в огледалото. И когато сложих маската на очите си, действително изглеждах като непознато същество от света на приказките.
Сузи беше направила лицето ми бледо, нанесе кървавочервено червило по устните ми и разресва косите ми, докато не паднаха равни и лъскави по раменете. След това ми забоде сребърните гребенчета и накрая с машата зави нагоре няколко кичура коса. На лявата ми буза се мъдреше мъничка рана с капчици кръв. Това беше единственият детайл за Хелоуин, за който приятелката ми настоя. На себе си Сузи си направи няколко мехура от изгаряне и една огнестрелна рана в средата на челото, от която стърчеше гилза от патрон. Очите й бяха изрисувани с катраненочерен въглен.
— Яко! — отсече Димо̀, когато го отлепихме от телевизора и го доведохме в стаята. — И двете изглеждате убийствено. Изчезваме ли? Часът е десет и половина.
Клубът се намираше на четвъртия етаж в стария противовъздушен бункер. Естествено пускаха официално от осемнайсет часа, но Димо̀ беше работил в Amptown, музикалния магазин на първия етаж, и познаваше охраната, така че влязохме безпроблемно.
Организаторите бяха превърнали и без това мрачния като гробница клуб, с неговите зали и тесни стаички на кулата, в каменен бастион на ужаса. В стелеща се по пода мъгла до колене ние прецапвахме край прашни криви огледала, набучени черепи и средновековни уреди за инквизиция, докато влезем в първата зала, където балът беше в разгара си. Лакът и латексът изглежда бяха модният писък на деня, или по-точно — на нощта. Сузи установи с разочарование, че не беше нито единствената, нито най-дръзката, „болна“ сестра тази вечер. Половин дузина от този тип мина покрай нас още първите минути. Лекари на ужаса също имаше в добри количества. Естествено не липсваха скелети, готик пънкари и всевъзможни видове други създания. Ужасни зомбита, върколаци, вампири. Вещици с жартиери, вещици с камшици, гривестата с мрежести чорапи, зли феи с развени поли.
В огромен кафез, спускащ се от тавана, клечеше един манекен във вид на Ханибал канибала, а на сцената гърмеше някаква нова ню уейв банда.
Шумът беше чудовищен. Музиката веднага влезе под кожата ми, завибрира в костите, усещах я дори във венците си.
Проврях се през тълпата до бара, над който висеше гигантски кръст от горящи свещи. Един келнер, пременен като пингвин, попита какво желая. Поръчах си кола и се намръщих ядосана, когато пингвинът ми се ухили състрадателно.