Аз също не можех да откъсна поглед от него.
Изглеждаше така невероятно. Възбуждащ. Красив. С маската на лицето ми ставаше още по-ясно, че трябва да го пазя в тайна.
— Не си сама тук, нали?
Кимнах, погледът ми се плъзна по него. Перата потрепваха от вятъра. Няколко се откъснаха и литнаха през парапета на терасата като бели снежинки в нощта. Гледах след тях как се носят и отдалечават, докато се превърнат в малки точици и накрая изчезнат.
Под нас минаваше улицата, която водеше към Хайлигенгапстфелд, Санкт Паули и Милернторстадион, където следващата седмица отново щяха да построят панаира. При предишните ни срещи Луциан винаги ми беше изглеждал недействителен, а сега беше обратното. Изведнъж всичко наоколо ми се стори нереално, само той беше истински.
— Караха ли ти се онази нощ? — попита ме той.
Кимнах.
— Майка ме наказа с домашен арест за пръв път в живота ми.
За плесницата си премълчах.
— О! — облегна се той на перилото.
— А, ти? — попитах на свой ред. — Как прекара последните седмици?
— Без теб — Луциан наклони глава. Под маската устата му се разтегли в усмивка и открих трапчинката на бузата му. — Но поне ми беше спестен домашният арест.
— Това безспорно е огромно предимство — разсмях се, но веднага станах отново сериозна. — Имаш ли… дом? Някаква стая? С какво живееш? Къде спиш?
Луциан се поколеба.
— При някой.
Думите му ме накараха да трепна.
— Не прави това.
Казах и си знаех, че не бих могла да го понеса, ако отново започне да говори с недомлъвки.
Луциан бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари, запали една, всмукна дълбоко, след това изпусна дима. Белият пушек замъгли маската.
— Не мисля, че съм бил пушач — каза той. — Първата ми беше отвратителна. Но се свиква. Ти пушиш ли?
Безмълвно поклатих глава.
Луциан всмукна още два пъти.
— Запознах се с един тип — заговори той. — Даде ми стая и ми намери работа.
— Работа? Като какъв?
Луциан изтръска пепелта от цигарата си.
— В един бар. Да чистя, да нося каси бира, да закупувам, да поправям. Разни такива неща.
Усетих как разочарованието пропълзява в мен. Защо отново се дистанцира? Защо ми нямаше доверие?
— Един бар — започнах аз. — Един тип, една стая. Това ли е всичко?
— Чуй… — Луциан взе цигарата между палеца и средния си пръст и я изтръска през парапета. — Не знам дали това е добре.
Сбърчих вежди.
— Кое?
— Това тук — Луциан извърна глава. — Което става с нас.
Гласът му прозвуча сурово.
Какво? Не вярвах на ушите си. Думите му се врязаха в съзнанието ми и в следващия миг всички страхове от последните седмици отново се появиха. Стоях с треперещи колене, с това разяждащо ме чувство в гърдите и се питах колко още бих искала да играя на „иди си, ела ми“.
— Така ли? — опитах се да преглътна топката, заседнала в гърлото ми. — Казаното преди малко ми звучеше съвсем различно.
Очите на Луциан играеха зад тесните отвори на маската. Виждах бялото на очните ябълки и се чувствах като упоена.
— Ребека, аз… — Луциан зашепна. — Страхувам се да не те въвлека в неприятности. Не е добре да знаеш много. Дори… дори вероятно не е добре, че се виждаме.
— Защо? — почти изкрещях. — Защо тогава го правим?
Луциан вдигна рамене, после ги отпусна отново, но това не беше небрежно повдигане, а по-скоро жест на безпомощност.
— Ние правим нещо, което не можем да не правим. Поне така смятам аз — добави той тихо.
Отпуснах рамене. Чувствах се изтощена.
— Слушай, Луциан — проговорих, — не мога да издържам на всичко това. Ти се появяваш в живота ми, обръщаш всичко наопаки, а после ме оставяш да се лутам в тъмница. Това е, което ме въвлича в неприятности. През последните седмици не можех да престана да мисля за теб. Притеснявах се, искам… Но, по дяволите! Хайде да спрем този разговор! Но ако не знам нищо за миналото ти, то поне трябва да науча какво става сега с теб. Искам да знам как живееш, какво правиш.
Направих крачка към него. Мразех да съм толкова откровена, но не можех да се преодолея.
— Моля те — започнах аз и се почувствах като хленчещо дете. — Поне ми кажи дали междувременно си си спомнил нещо. Или нещо, което си разбрал за себе си.