Луциан мълчеше. От другата страна на терасата се разнесе силен смях. Едното зомби беше разказало някакъв виц и другите реагираха шумно.
След това всичко стихна. Само колите профучаваха по улицата под нас, някъде в далечината прогърмя сирена и накрая зад затворената врата прозвуча нова песен.
Луциан се надвеси над парапета и се загледа надолу.
— Мразя банани — гласът му прозвуча в тъмнината. — Гади ми се от стек, но пък обичам агнешко. Обичам яйца на очи и пържени яйца, но само рохки, жълтъкът да е мек, а белтъкът — твърд. Обичам черен зърнест хляб и солено масло. Харесват ми зелените, а не червените ябълки. Черният шоколад може да ме убие. Марципанът има божествен вкус. Бирата е горчива, пяната — противна. Обичам еспресото с много захар. От уискито ми става топло и след няколко чаши забравям, че не мога да си спомня нищо. Хашишът не е толкова приятен. Струва ми се, че дрогите не са за мен.
Той вдигна глава и ме погледна право в очите.
— Но най-странното обаче е, че каквото и да ям, каквото и ли пия, каквото и да опитам, имам усещането, че е за първи път. Споменът ми за вкусовете е притъпен. Нямах и спомен какво е усещането при допир, когато… — Луциан прокара пръст по бузата ми, — когато те докосвам, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.
Пръстите му продължаваха да се плъзгат по скулите ми, по брадичката, надолу към шията.
Затворих очи. Не можех да повярвам, че толкова леко докосване може да се усети така силно. Бели светкавици преминаваха по жилите ми, проблясваха в стомаха ми и се забиваха в корема. Когато усетих, че Луциан иска да отдели пръсти от кожата ми, задържах ръката му, но той се освободи с леко движение.
— Не обичам хип-хоп — продължи той, — техно и всички тези електроники. — Той кимна към вратата. — Направо ми скъсват нервите. Скоро по радиото имаше клавирен концерт. Лудвиг ван Бетовен. Много ми хареса. Веднага изтичах до библиотеката, изчетох всичко за него и си откраднах едно CD. Деветата симфония е най-хубавото нещо, което някога съм слушал. Знаеш ли, че той написал това произведение, когато бил напълно оглушал.
— Да — отговорих. Яне ми го беше разказала. — Майка ми с абсолютно побъркана на тема Бетовен — добавих. — Има всичките му произведения, но и на нея най̀ й харесва Деветата.
— Какво съвпадение — Луциан се ухили. — Тогава ще се поканя у вас. Може и да ми заеме някое и друго CD.
Прехапах устни и се загледах през парапета към пристанището, където в болницата лежеше Яне. Утре щяха да я изпиша!
— Май това не е никак лоша идея — казах. — Може би наистина трябва да те представя на майка си. Когато се запознаете, може би ще може да ти помогне. Тя…
Луциан сложи пръста си на устните ми.
— Не — каза той твърдо. — Не смятам, че е добра идея. Не познавам майка ти, но след неприятностите, които си имала с нея в онази нощ, не мога да си представя, че ще пожелае дъщеря и да общува с тип като мен.
— Тя иначе изобщо не е такава — натъртих аз. — Нямам представа какво става с нея в последно време. Пък кой знае? След като Бетовен ти харесва толкова, може би и ти самият си бил известен композитор?
Спомних си историята за пианиста и се засмях.
— С това наистина би я впечатлил.
— Звучи примамливо — засмя се Луциан. — И на мен ми мина такава мисъл. Разгледах нотите в библиотеката. За съжаление не ми говореха нищо. Бетовен загубил слуха си, но не и паметта. Той е слушал музиката с душата си. Или със сърцето си.
Той сложи ръце на раменете ми. После се наведе, докато устата му не докосна моите устни. Много леко. Усетих дишането му, докато моето се ускоряваше.
— Не ми се иска да те плаша — каза тихичко.
— Защо го казваш? — попитах и хванах ръцете му. — Та аз не се страхувам от теб. Напротив. Чувствам сигурност, когато си при мен. В близост до теб се чувствам добре. Ти усещаше съвсем същото онази вечер на Елба. Или… — гласът ми затрепери, — или може би нещо се е променило?
Луциан се откъсна от мен. Направи крачка назад и ме загледа. Крайчето на устата му потрепна отчаяно.
— Не, нищо не се е променило — промърмори. — Само че… има още нещо. Не мога да го обясня. Това, което чувствам към теб е… твърде силно, Ребека! Страхувам се от самия себе си и от това, което съм забравил. Какво ще стане, ако е било нещо ужасно?
Той направи още една крача назад, докато не опря гърба си на парапета.
— Може би съм някой лош човек — шепнеше. — Опасен, с болен мозък може би… — изглежда не намираше как да завърши и изречението. — Можеш ли да разбереш?