Естествено, че имаше и снимки от този ден. И още в събота вечерта прерових целия таван, за да се видя, но не ги намерих. Целият албум беше изчезнал.
През една дъждовна Ladies’Night Яне, Врабеца и аз, подредихме този албум. Бях на десет или на единайсет години. Изсипахме цял кашон със снимки. Яне се разсмя и каза, че изглеждат като пъзел от миналото, нареден от случайността. Сортирахме фотографиите, подлепихме ги и ги подредихме, този път в хронологичен ред. Яне бременна. Яне в родилното в болницата Бармбек. Яне с мен като малко пакетче в ръцете й, със здраво затворени очи, сякаш сънят е някаква тежка работа, върху която трябваше да се концентрирам. Под снимката стоеше стихотворението от Рилке, което Яне и татко бяха избрали като пожелание по случай моето раждане.
Попитах Врабеца за албума, преди да отиде да вземе Яне от болницата. Но тя не знаеше къде е. А когато вечерта попитах Яне за него, тя само поклати глава. Миришеше на пот и болница. С мъка заподскача с патериците към вратата, умълчана, изнервена и безкрайно изтощена.
През нощта изпратих имейл на татко, за да му задам някои въпроси, но получих само автоматичен отговор.
И днес, четири дена по-късно, нямах никакъв напредък. След плуването се върнах вкъщи и се опитах да си напиша домашните. И се проклетисах, защото изобщо не можех да се концентрирам дори върху най-простите упражнения.
Майка ми беше странно весела. С магарешки инат, въпреки патериците и счупения глезен, тя се катереше нагоре по витата стълба и обяви, че днес тя ще е царицата на вечерта и че иска вечер на игрите.
Играхме на канаста и скрабъл. Изпаднах в истеричен смях, когато подредих на моята банка с буквите Л, У, Ц, И, А, Н неговото име. Опитвах в продължение на четвърт час да образувам някаква анаграма, но не ми се удаде. Така че разделих буквите в две думи: Лухс10 и Анне11. Слушахме Моцарт. Джон Бой и Джим Боб цвърчаха в такт и когато Врабеца сложи думата календар, изведнъж ми светна как да напредна по моя въпрос.
Просто трябваше да изчакам, докато мама и Врабеца си легнат.
Тъкмо тази вечер Яне не спираше. Когато след петия кръг на скрабъла най-после взе да се прозява, наближаваше единайсет и половина.
— Какво става с теб? — попита ме Яне, след като Врабеца й помогна да стане. — Не се ли измори?
— Искам да гледам новините — излъгах. — Заради изборите в САЩ.
Врабеца кимна. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение, защото по-следващата седмица щеше да си обзавежда новото ателие.
— Той ще бъде — каза тя. — Обама ще спечели. Сто на сто.
Превключих на NTV, където подготовката за президентските избори вървеше на пълни обороти. Прогнозите за Обама бяха добри, всички му вярваха, всички вярваха в промяната и на неговото оптимистично Yes, we сап. Но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Имах нужда от претекст да остана горе необезпокоявана от никой.
Когато Яне и Врабеца ми пожелаха лека нощ, а Джон Бой и Джим Боб скриха глави под крилата си, аз се заех със секретаря на Яне, принадлежал някога на моята прабаба.
Яне била много привързана към Мома, защото тя й давала това, което не била получила никога от собствената си майка: признание, нежност, окуражаване. Когато Яне се влюбила за пръв път в момиче, тя изляла душата си пред Мома. Мома била и тази, която я насърчила да следва желанието си да има свое бебе, както и да следва психология.
Мома живееше в Дюселдорф, в малко мансардно жилище с балкон и изглед към Рейн. Въпреки че годините отдавна бяха й натежали достатъчно, за да изкачва толкова стъпала, тя твърдо отказваше да се премести. Ние с Яне я посещавахме всяка година през пролетната ваканция. Спомням си зъбните протези на Мома, които вечер слагаше в чаша вода върху нощното шкафче. Спомням си и за слабостта към ликьорените диаманти. Това бяха пралинени топчета от черен шоколад, марципан и трюфел, пълнени с ром от Ямайка. Яне ги купуваше от сладкарницата на Ото Битнер в Дюселдорф. Докато Мома седеше на цветното си канапе и ме шашкаше как без зъби похапва от пралините си, тя ми разказваше истории от нейното детство и ме разпитваше за моето.