Малко след десетия ми рожден ден Мома умря от възпаление на белите дробове. Един млад мъж от блока, който й пазаруваше и й носеше пощата, я беше намерил мъртва в леглото.
Мома ни остави няколко хиляди евро, много книги и мебелите си, от които Яне пожела да вземе писалището. Докарахме го в Хамбург с комбито.
Знаех, че в едно от чекмеджетата се намираше пъстрата кутия с писмата, които Яне беше писала на Мома. Най-отдолу в кутията най-после намерих това, което търсех. Някога Яне беше изпратила на прабаба ми бял фото календар с мои снимки от детската градина и основното училище.
Прелиствах по месеци. Снимката от първия ми учебен ден намерих на август. Беше слънчева безоблачна утрин. Стоях пред училище. Зад гърба ми се виждаха белите транспаранти, върху които с цветна боя бяха изписани имената на първокласниците. Косите ми бяха сплетени на плитки, а погледът ми — втренчен и апарата, концентриран; ръцете ми — обгърнали кесията с лакомства, която беше червена, червена с бели точки. Рокличката ми беше οт небесносин хавлиен плат и в средата на гърдите беше щампована златна рибка. На врата ми блестеше малкото медальонче — слънце.
Единайсет
Луната светеше през прозореца. Беше почти пълна. Тъмни облаци преминаваха през нея, гонейки се лудо, сякаш някой беше натиснал копчето „fast forward“. Те я скриваха, отминаваха, обвиваха сребърното й лице и подгонени от вятъра, продължаваха по нощното небе. От колоните ми звучеше Ode to Ocracy на Мандо Диао.
Беше три без петнайсет.
Седях върху килима в моята стая сред тетрадки, рисунки и стари бележници от основното училище. Невероятно е, че бях запазила всичко това. Трудно се разделях с вещите си, за разлика от Яне, която периодично ги изхвърляше. Но аз имах чувството, че се разделям с частица от себе си. Този път не търсех мои неща. Търсех нещо за Леон, момчето с раирания костюм и сандвичите с масло и яйца. Имаше черни къдрици и тъжни очи. В един дъждовен ден ме беше дебнал зад ъгъла на една къща, за да ми подари букет парички. Това бяха фрагментите, които си спомнях, и се хванах за тях с надеждата, че той би могъл да е Луциан. Трябваше ми презимето му. Беше странно, поне това си спомнях. Измежду две ученически тетрадки измъкнах някакъв брой на училищен вестник с дълбокомисленото име „Мастилено петно“. В четвърти клас имахме седмица за изготвяне на проекти. Трябваше да се разделим на групи по теми и да подготвим статии за училищния вестник. Ние със Сузи интервюирахме една хамбургска детска писателка. Тя живееше в Нинтерхуде и всяка сутрин седеше с лаптопа си в едно кафене и пишеше. По това време Врабеца работеше като сервитьорка в това кафене. Беше попитала писателката дали бихме могли да вземем интервю от нея и за наша радост тя се беше съгласила.
Ние със Сузи го намирахме изключително вълнуващо. С пламнали бузи седяхме на масата в кафенето и се редувахме да задаваме своите въпроси:
Как Ви идват идеите? Колко книги сте написала досега? Как се заплаща работа Ви? Книгите Ви филмирани ли са?
Интервюто беше поместено на втора страница в училищния вестник. На страницата до нея бяха публикувани стихотворения на ученици от четвърти клас. Едно от тях веднага привлече вниманието ми. Носеше заглавието „Отражение“.
Името на автора стоеше отдолу — Леон Шимрокта.
Само след секунди седях пред компютъра и търсех в Google това име. Намерих само едно такова презиме и благодарих на господ, че не търся на Мюлер. Леон Шимрокта беше в единайсети клас на гимназия Кайфу. Беше говорител на класа и свиреше на чело в биг бенда на горните класове. Имаше дори и снимка на този бенд. Веднага го познах. Беше в първата редица, прегърнал през кръста красиво момиче.
Все още беше възслаб. Тъмната му коса беше късо подстригана и вместо раиран костюм носеше дънки с ниска талия, светла тениска и жилетка в цвят бордо. Гледаше сериозно и уверено в апарата. Приличаше на Луциан, но не беше той.
Затворих компютъра разочарована.
Разбира се, че и друг мой съученик от основното училище би могъл да загуби паметта си. Може Луциан да е живял в нашия район. Може да е бил брат или братовчед на мой съученик. За кратко си въобразих дори, че баща ми може да има тайно син. За когото дори и не подозира.