Выбрать главу

— Да не съм Джеймс Бонд? — Себастиан ме изгледа подигравателно. — Нямам идея откъде знае. Може би от него?

Последните думи бяха казани шеговито и малко цинично, но на мен изведнъж ми стана ужасно лошо. Затворих очи и си припомних думите на Луциан на терасата в бункера.

Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Можеше ли, възможно ли беше, този някой да е Яне? Моята майка?

В паметта ми изплуваха картини, една след друга, като диапозитиви.

Битакът. Книгата на Яне за сънищата, която беше подарила на някакъв, който изглеждал, като че няма и цент в джоба си. А и поведението й през последните седмици. Нейните бесни готварски оргии, за да се отвлече от мислите си. Нейните странни погледи, прекалената й загриженост — до плесницата, която ми зашлеви в нощта край Елба. Домашният арест.

Всичко си идваше на мястото. Колкото и абсурдно да изглеждаше, беше така. Беше логично и едновременно с това немислимо. Луциан е посетил майка ми?

Значи тогава тя знаеше всичко — не само това, което съм премълчала, а и онова, което той не ми беше казал: проблемите му, страховете и отговора на въпросите за моя първи учебен ден, които ми беше поставил на маскения бал.

„О, боже!“, промърморих. Фотоалбумът. Яне ли го беше скрила?

— Ребека? — потупа ме Себастиан. — Ужасно съм ти сърдит. Но съм и загрижен. Що за тип е този? Какво знаеш за него?

Погледнах Себастиан. Очите му светеха. Изведнъж ми се стори беззащитен, сякаш вътрешната му съпротива беше се стопила. Обля ме топла вълна. Искаше ми се да се мушна под юргана при него.

— Не знам много — промърморих. — Той… си е изгубил паметта. Не знае кой е. Но изглежда го привличам по някакъв начин. И той… — наведох глава. — И той мен.

— Забелязах — каза Себастиан. Усмихна се криво. Беше усмивка на разочарование и гласът му беше глух. — Значи си се видяла с него там, на партито на Сузи край Елба.

Кимнах.

— Хвърлих се в прегръдките му, така да се каже. Беше толкова невероятно. Но не мога да се съпротивлявам срещу това. Не искам да ти причинявам болка, Себастиан, наистина не искам. Но това е нещо, което не разбирам. Той… знае някои неща за мен.

Взех в пръстите си медальончето.

— Той знае подробности от детството ми. Мисля, че сам той не знае откъде. Когато се срещаме, се чувствам…

— Хей, спри — Себастиан сложи пръст на устните си. Погледът му беше решителен. — Не съм те питал за чувствата ти. Ако искаш да ги излееш пред някого, имаш си приятелка. Ако не си я разкарала.

Прехапах устни. Попадението беше точно. Замълчахме за момент.

Себастиан отметна потната си коса от челото и въздъхна.

— Окей — продължи, — да предположим, че това, което казваш, е така. Но как майка ти е научила всичко?

Разказах за книгата, за битака и за моето предположение, че Луциан й се е доверил.

Но Себастиан отново поклати глава.

— Защо да й разказва, че се среща с теб? Така сам влиза в устата на вълка. Яне не е ли говорила с теб за това?

— Мълчи като пън. Но сега ще трябва най-малкото да разбера защо го прави?

— И как ще постъпиш? — Себастиан ме погледна.

— Не знам — отвърнах, след като помислих.

Но не беше вярно. Знаех точно какво ще направя.

Дванайсет

Яне беше прокарала строга граница между своите два живота, както наричаше служебния си и частния си живот. По-рано, когато още ходех на детска градина, тя работеше половин ден. Писмената работа я носеше вкъщи.

Но сега всичко, което беше свързано с работата й, освен спешните случаи, тя вършеше в кабинета си, който се намираше в Аймсбютел. Този район беше на половин час път с колело от дома ни и през лятото, в петъците след петия час отивах да я взема, за да прекараме заедно обедната почивка.

Подобно на Отенсен Аймсбютел приличаше на селце насред града. Всичко, необходимо за ежедневните нужди, беше събрано на едно място. Книжарници, аптеки, рибарски магазини, турски магазини за плодове и зеленчуци, кафенета и всякакви ресторанти се сместваха между красивите стари постройки. Яне имаше три любими места, които посещавахме, като ги редувахме: „Весперите“, където правеха най-хубавата салата „Цезар“ в цял Хамбург; „Гостилницата“, заведение с деликатеси, където всеки ден на обяд сменяха менюто; и „Нико“, малък семеен италиански ресторант, където приготвяха безсрамно вкусни спагети. Когато имаше слънце, сядахме на дълги разтегателни маси и накрая завършвахме с обиколка на магазините в района.