Роджър Зелазни
Лудият жезъл
Книгата се посвещава на Трент
I.
Не съм сигурен.
Понякога ми се струва, че винаги съм живял тук, и все пак знам — живял съм някъде и преди да пристигна тук.
А понякога ми се струва, че съм пристигнал съвсем неотдавна. Откъде съм дошъл — нямам никаква представа. Отскоро това започна смътно да ме безпокои, но едва отскоро.
Дълго-дълго се носех из тези зали, покрай бойниците и кулите. Разширявах се и се свивах както си искам, изпълвах пространството, или двадесетте пространства — виех се като змия през мишите дупки и следвах блестящите нишки на паяжината. Тук нищо не помръдва, без да го усетя.
И все пак, до съвсем неотдавна, аз не усещах напълно сам себе си и онова, което току-що ви разказах, е посипано с праха на сънищата. Аз отчасти бях онзи, който сънува. И все пак…
И все пак аз не спя. Аз не сънувам. Ала сега сякаш знам много неща, които никога не съм преживявал.
Може би защото се уча бавно, или може би защото нещо съвсем неотдавна е пробудило съзнанието ми до такава степен, че ехото от всички думи е разбудило нещо ново вътре в мене — усещане за собственото ми „аз“, което преди не притежавах, познание за отделеността, за моята отделеност от всичко останало, което е не-аз. Ако е това, то бих искал да вярвам, че то е свързано с причината, поради която съществувам. Едва неотдавна започнах да чувствам, че трябва да има причина, поради която да съществувам, че е важно да има такава причина. Ала нямам представа каква би могла да е тя.
Твърдеше се — също до неотдавна — че това място е обитавано от духове. Но духът — така, както аз го разбирам — е някакво нематериално същество — някой или нещо, което някога е съществувало в по-осезаема форма. В моите пътешествия из това място никога не съм се сблъсквал с нещо подобно, макар че напоследък ми хрумна, че може да са имали предвид мене — в миговете, когато съм по-осезаем. И все пак, не вярвам да съм призрак, защото нямам спомени, преди да съм съществувал в съответното състояние, необходимо за това. Разбира се, трудно е да бъдеш сигурен, когато се отнася до такива неща, защото ми липсват знания относно законите, които ги управляват, каквито и да са те.
А това е друга област на съществуванието, която едва неотдавна осъзнах: законите — ограничения, задължения, области на свободата… Сякаш са навсякъде — от танца на най-дребните частици, чак до въртенето на света. Това може би е причината, че не съм им обръщал внимание преди. Онова, което е навсякъде, почти не се забелязва. Толкова е лесно да се носиш в съгласие с обичайното, без да се замисляш над него. Може би тъкмо появата на необикновеното е подтикнала възникването на тази моя способност, а наред с нея — и осъзнаването на собственото ми съществуване.
Пак тогава, в съответствие със законите, които започнах да осъзнавам, забелязах едно явление, което нарекох „устойчивост на образеца“. Двама мъже седят и си говорят вътре в стаята, из която аз бавно се нося и кръжа като напълно прозрачен облак на един лакът разстояние от най-високата полица за книги, от тази, която е най-близо до прозореца. Тези мъже са създадени по образци с подобни линии на симетрия, макар че забелязвам и много разлики в границите, а вълновите колебания, които причиняват във въздуха, докато общуват един с друг, също са създадени по някакви образци и ги командват по — или пък са командвани от — свои собствени правила. А ако се съсредоточа силно, мога дори да прочета и мислите зад тези вълнови колебания — понякога дори още преди да са ги причинили. Мислите също изглеждат като създадени по образци, но на много по-сложно равнище.
Ако бях призрак, то редно би било нещо от предишните ми характеристики да е останало. Но аз нямам определена форма, способен съм и много да се разширявам, и силно да се свивам, способен съм да проникна във всичко, с което съм се срещал досега. И няма някакво състояние на покой, към което да съм принуден да се завръщам.
Наред със зараждащото се у мене чувство за самоличност и невежеството ми какво точно съм аз, усещам и нещо друго: сигурност в това, че нещо не ми достига. Нещо вътре в мене ми липсва и ако някога го открия, то ще се окаже причината за моето съществуване — причината, която толкова желая. Понякога се чувствам така, сякаш по някакъв начин съм спал дълго-дълго и едва наскоро съм бил събуден от някакъв смут в този дом — събуден, за да открия, че са ми били откраднати някои жизненоважни наставления. (Едва наскоро научих какво точно означава думата „откраднат“, защото единият от тези, които наблюдавам сега, е крадец.)
За да се сдобия някога с пълнота, май ще трябва сам да я преследвам. Предполагам, че засега трябва да превърна това преследване в причина за моето съществуване. Да — самопознанието, търсенето на самоличност… Това изглежда добра отправна позиция. Чудя се дали някой някога е имал подобен проблем. Ще се вслушвам много внимателно в онова, което си говорят тези двамата.