Пол усети, че хващат ръката му и я повдигат.
— Кой си ти? — попита той. — Откъде знаеш всичко това?
— Аз съм магьосник, който никога не биваше да се появява, и съм свързан по странен начин с твоя дом.
— Роднини ли сме?
— Не. Дори не сме приятели.
— Тогава защо ми помагаш?
— Усещам, че ако продължиш да съществуваш, това може да ми е от полза. Ето. Виж колко хубаво стана — нищо не личи на ръката ти.
— Ако наистина искаш да ме предпазиш от нещо, редно е и да ми поразкажеш нещо за това.
— Не смятам, че това би било най-уместно. Първо, може и нищо да не ти се случи и в такъв случай бих ти съобщил информация, която е по-добре да не знаеш. Второ, незнанието ти може също да ми е от полза.
— Виж какво, господине, някой вече ми е вдигнал мерника. Хич не ми се иска изведнъж пак да се впусна в някой магьоснически дуел.
— О, ако побеждаваш, нищо лошо няма в тях. Такъв ли беше опитът да те убият?
— Да.
— Е, все още си жив и здрав.
— Да, кажи-речи…
— Добре си, момчето ми. Това те държи нащрек. А сега май ще е по-добре да направим чертите на лицето ти малко по-грубички и мъничко да поизсветлим очите ти. Да ти сложим ли и една брадавица на носа? Не? Ами тогава — интересен белег на бузата ти? Да, бива…
— И няма да ми кажеш името си?
— То няма да ти говори нищо, но ако го знаеш, това по-нататък може да ми навлече неприятности.
Пол нареди на драконовия белег да оживее, като се надяваше прикритието върху ръката му да скрие това от второто зрение на другия. Когато той затуптя, онзи не показа реакцията си с никакъв звук. Пол изпрати силата нагоре-надолу по десницата си и я освободи от парализата. После я насочи към врата си… Вече можеше да поизвръща глава. Най-добре беше засега да остави останалото така, както си беше. Знаеше, че е трудно да симулираш каталепсия.
Ръцете продължаваха да се движат над главата му. Лицето на другия все още оставаше извън полезрението му, Пол призова една дебела сива нишка и усети призрачното й присъствие около пръстите си.
— Сега всички те ще си помислят, че си бил в Хайделберг.
— Какво каза?! — попита Пол.
— Смътен намек — отвърна бързо другият. — Един наистина добър магьосник познава места и отвъд това, нали знаеш…
Пол остави енергията да пулсира из тялото му и напълно да го освободи от парализата. Претърколи се встрани и замахна рязко със сивата нишка. Тя се промъкна напред и се уви в примка около китките на мъжа. Щом я стегна, онзи се надигна.
— А сега ще те питам пак за същото — натърти Пол.
— Ама че глупак излезе, Луд жезъл!
Нишката се загърчи в ръцете на Пол и по ръката му премина усещане като от електрошок. Не можеше да я пусне, а драконовият белег сякаш гореше. Отвори уста да изкрещи, но не излезе нито звук.
— Голям късмет имаш — беше последното нещо, което чу да казва мъжът, преди бурята да връхлети в мозъка му и той да се строполи.
Зората тъкмо беше одраскала небето на изток, когато той отвори очи. Бяха го събудили гласовете на прислужниците на Ибал, докато събираха багажа и се приготвяха да вдигнат бивака. Пол вдигна ръце към слепоочията си, опитвайки се да си спомни колко точно е изпил…
— Кой си ти? Къде е Пол?
Извърна глава и видя Миша ръкавичка, който се беше втренчил в него, опрял ръце на кръста си.
— Имам ли белег на бузата? — попита той и вдигна длан да я опипа.
— Имаш.
— Вслушай се в гласа ми. Не го ли познаваш? И кичурът в косата ми ли го няма?
— О… Разбрах. Да, няма го никакъв. Сега пък защо си се маскирал?
Пол стана и започна да си събира нещата.
— Ще ти разкажа, докато вървим.
Той огледа земята, търсейки следи от нощния си гост, но мястото беше скалисто и не бяха останали никакви отпечатъци. Докато следваха слугите на Ибал, Миша ръкавичка спря и посочи туфа повехнал храсталак.
— Това как ти се вижда? — попита той.
Три мумифицирани заека висяха сред преплетените клонки.
Пол поклати глава и отмина.
III.
В началото си беше доста травматизиращо — гледки, звуци… — всички тези нови неща, които срещнахме извън Рондовал. През първите няколко дни се носех близо до Пол, кръжах наоколо, усещах всичко, което обхващах, опознавах законите, управляващи нови групи явления. Пътуването, открих аз, разширява, защото с времето започнах да се разпростирам над все по-големи площи. Моята малка шега. Разбрах, че разширяването ми поне отчасти зависи от увеличения брой зрими неща, чиято същност всмуквах в себе си, докато пътувахме — и отчасти в съответствие със законите на Бойл и Чарлз, които извадих от ума на Пол една вечер, когато той започна да си спомня за студентския живот. Но не мога съвсем честно да смятам себе си за газ. Макар че съм прикован към физическата равнина, тук не съм проявен напълно и мога частично да се оттегля с лекота; изцяло е по-трудно. Ограничавам се върху дадена площ и се движа с помощта на собствената си воля. Не съм сигурен как става и това. Осъзнах обаче, че цялостният ми обем се увеличава и че способността ми да извършвам физически действия се подобрява — също както стана със зайците. Реших да гледам на цялото пътуване като на образователно преживяване. Всяко ново нещо, което научавах, би могло в крайна сметка да има някакво значение в моето търсене на самоличност и цел.