— И каква е ползата?
Ибал поклати глава.
— Трудно ми е да повярвам, че си толкова наивен. Ти къде си израсъл?
— На едно място, където подобни въпроси никога не са възниквали.
— Предполагам, че мога да ти повярвам, ако се опитам, тъй като ти наистина си Луд жезъл. Добре. Честно казано, понякога намирам невежеството за много освежаващо. Преминаването през ритуалите, включени в посвещаването, ще даде в резултат подреждане на твоите светлини. Това ще ти позволи да управляваш по-големи количества от енергията, която просмуква всичко. То ще позволи силата ти да нарасне — нещо, което не може да стане иначе.
— А този път в Белкен, по време на събора, ще има ли посвещавания?
— Да. Аз смятам Нурф да бъде посветен там… Защото усещам, че Сухуй все още не е готов. — Той посочи към по-едрия от чираците си — младеж с тъмни очи и светла коса. Сухуй се намръщи и отмести поглед.
— И след като един чирак мине през посвещаване, той вече е самостоятелен, така ли? — попита Пол.
— Да, макар че обикновено след това остават още известно време със своя господар, за да научат някои тънкости в Изкуството, които може да са пренебрегнали, докато са изучавали основите.
— Е, ако не успея да си намеря покровител, май ще трябва самичък да се оправям в живота.
— Ако познаваш опасностите на посвещаването…
— Не ги познавам.
— Смъртта и лудостта са най-главните. От време на време се случва да спохождат неколцина, които все още не са били готови.
— Мога ли да взема няколко урока, така че да съм напълно подготвен?
— Можем да го уредим.
— Тогава бих искал.
— В такъв случай, аз ще стана твой покровител — в замяна на твоята добра воля спрямо мене в бъдеще. Винаги е добре да имаш и някой друг приятел от занаята.
Тази нощ сънищата за портите и за странната земя отвъд нея не се върнаха, нито пък през някоя от останалите нощи до пристигането им на събора. Дните си минаваха по един и същи начин и те продължаваха да пътуват, докато най-накрая само промененият му външен вид напомняше на Пол, че наистина се е случило нещо необикновено. Когато се заизкачваха нагоре, теренът се промени, макар и наклонът да беше по-полегат, отколкото онзи, когато слизаха от Рондовал. Самият Белкен беше огромен, черен връх, приличащ на кучешки зъб. Беше изпъстрен с многобройни пропасти, а по него не растяха никакви дървета. Онази вечер, когато го съзряха за първи път, той сякаш беше очертан със слаба бледа светлина. Миша ръкавичка дръпна Пол настрани и те се спряха, за да го погледат.
— Сигурен ли си, че знаеш в какво ни въвличаш?
— Ибал ми описа накратко ритуалите на посвещаването — отвърна Пол, — и ми създаде представа, какво да очаквам на различните етапи.
— Не точно това имах предвид — възрази Миша ръкавичка.
— Ами какво тогава?
— В Рондовал някакъв магьосник се опита да те убие. Миналата седмица пък се появи някакъв друг очевидно, за да ти помогне. Имам чувството, че си забъркан в нещо гадно и магьосническо… И ето те на тръгнал си да навлизаш сред цялата тази омагьосана сган и да опитваш нещо твърде опасно, ако не си минал обичайната подготовка!
— От друга страна — отвърна Пол, — вероятно това е най-доброто място, където бих могъл да разбера какво точно става. А и съм сигурен, че ще намеря как да използвам допълнителната сила и проницателност, които бих могъл да придобия след посвещаването.
— Наистина ли имаш доверие на Ибал?
Пол сви рамене.
— Май ми се налага — до някаква степен…
— Освен ако още сега не решиш да зарежеш играта.
— Това ще ме върне пак там, откъдето тръгнах. Не, благодаря.
— Но ще имаш време по-добре да обмислиш нещата и може да намериш друга линия на разследване…
— Да — отвърна Пол. — Ще ми се да беше така. Но усещам, че времето е нещо, което не бих могъл да си позволя да пилея.
Миша ръкавичка въздъхна и се извърна.
— Тази планина ми изглежда зловеща… — пророни той.
— Май съм съгласен с теб.
На следващата сутрин, след като минаха през възвишенията, стигнаха до нисък хребет и спряха. Под източния склон се беше ширнало нещо, излязло сякаш от сънищата или от приказките: искрящо сборище от кремави кули и златни шпилове сред сгради, които изглеждаха така, сякаш бяха изрязани от масивни скъпоценни камъни; над блестящите пътища се извисяваха ослепителни арки, колони от кехлибар, дъгоцветни фонтани…
— Богове! — възкликна Пол. — Нямах представа, че изглежда така!
Ибал се разкиска.
— Кое му е толкова смешното? — попита Пол.
— Човек е млад само веднъж. Нека да бъде изненада — отвърна старият магьосник.