Усетих, че новата ми решителност започна да се разколебава, но се насилих да продължа, да преодолея странната бариера, поставена пред мене — каквато и да беше тя.
Тъкмо тогава чух глас, който се смесваше с грохота на вълните.
— Бел… ор… — казваше той. — Бел… ор…
Слушах и ме обземаше все по-голям страх.
— Бел… ор… — повтаряше гласът. — Бел… ор… Бел… ор… Бел… ор… — и отново, и отново, и отново.
Осъзнах, че някаква част от мене веднага е разбрала нещо от онова, което се криеше зад тези звуци. И знаех, че те означават, че съм победен.
Събрах последните остатъци от волята си, за да се противопоставя на силата, която ме възпираше, защото можех да задам поне един въпрос.
— Защо? — извих се аз към вълните, към звездите. — Защо? Какво искаш?
Последва миг на тишина, а после гласът се върна отново.
— Бел… ор… Бел… ор…
Усетих как поражението се излива в мене — тъмно и студено като водите долу — и разбрах, че тези странни думи са единственият отговор, който ще получа.
Завих обратно, втурнах се към брега и се понесох на юг. Разбрах, че трябва да потърся другаде отговорите на моите въпроси. Вътре в мене думите постепенно стихваха. Мислите ми се съсредоточиха върху Пол Детсън.
След като отново стигнах сияйния Белкен и изпълнения с магия град в подножието му, аз безпогрешно се насочих към сградата и към стаята, в която спеше Пол. Как постигнах това, без всъщност да прилагам никакви умения, не бих могъл да обясня, освен ако между нас в резултат на нашето общуване не беше възникнала някаква връзка.
Докато преглеждах изтъканите от него защитни заклинания, го чух лекичко да стене. Навлязох в спящия му ум и видях, че в съня си е минал отвъд някаква врата и се е намерил на място, което едновременно и го привличаше, и го отблъскваше. Никога преди не се бях месил в работите му, но си спомнях, че той сякаш си бе отдъхнал, когато го събуди онзи безименен магьосник — последния път, когато сънува подобен сън. Затова го накарах да се събуди.
Той лежа дълго време разтревожен, после се унесе в много по-спокойна дрямка. Тогава тръгнах да търся своя познат демон, за да видя не бих ли могъл да науча още нещо.
Закръжих над жилището на проклетия му господар, но приятелят ми го нямаше нито там, нито някъде наблизо. После забелязах смътната блещукаща следа — същата, каквато бяхме оставили след себе си, докато карахме леда. Побързах да тръгна по нея, защото докато се губех в размисли, тя се беше разсеяла още повече.
Завтекох се по небесната следа с всички сили. Разстоянието се оказа доста голямо, но дирята засия малко по-ярко и аз разбрах, че го настигам.
На много километри нататък, на юг и после на запад, следата се спускаше към някакъв град на брега на една река и свършваше в една къща, която трепереше и от която се разнасяха трясъци. Влязох вътре и забелязах, че всичко беше оплескано с кръв — стените, подът, дори таванът. Приятелят ми беше сграбчил някакъв човек, мъж — крайниците му бяха строшени, а мозъкът му бе разсипан край камината.
— Здрасти! Много бързо се връщаш! Да не би да не съм ти обяснил добре накъде да вървиш?
— Не, но някаква неразбираема за мене сила ми попречи да напусна този континент.
— Странно.
Човекът прехвърча през стаята и се размаза върху отсрещната стена.
— Знаеш ли какво си мисля, че е?
— Не. Какво? — попитах аз.
— Според мене, ти си под заклинание, за което изобщо не знаеш — по някакъв особен начин си обвързан с някакъв особен дълг.
— Нямам представа какъв може да е той.
— Я ми помогни с тези вътрешности, а? Трябва да ги позавържа малко.
— Ей сега.
— Е, според мене, трябва да откриеш за какво става дума и да се отървеш от него. Може пък проклетият господар, който ти го е наложил, вече да е мъртъв или изкуфял. И в двата случая би имал голям късмет. След като веднъж свършиш каквото трябва да вършиш — и си свободен.
— Ами как да разбера какво е?
— Май че аз ще трябва да те наставлявам и по-нататък. Тъй като съм готов да те смятам за свой приятел, ще ти доверя нещо много тайно: моето име. Казвам се Галеран.
— Хубаво име — казах аз.
— То е нещо повече от дума. Разбрано напълно, то обобщава моята същност.
Щом привършихме с овързването и нанизването, Галеран разчлени тялото и ми подаде един крак и една ръка.
— Я направи с тези работи нещо художествено.
Едната закачих на мертека, а другата натиках в един голям чайник.