Щом туптенето в драконовия белег преодоля вцепенението на десницата му, Пол изпрати волята си чрез него, търсейки по-ясен образ на противника си. Силуетът на другия мигом започна да сияе, а дъгоцветните фигури заобвиваха и двамата като в пашкул. Стаята изчезна и Пол усети, че и неговият силует е започнал да свети.
Двамата стояха един срещу друг сред тяхната собствена вселена, изтъкана изцяло от движещи се цветове.
Пол видя, че онзи вдига ръце и събира длани пред себе си. От тях мигом надигна глава зелена змия и започна да се плъзга напред, към него.
Пол усети, че наоколо се размърдва сурова съзидателна сила. Протегна ръце напред и нагоре и започна бързо да оформя нещо във въздуха. Изпод ръцете му изникна огромна сива птица. Той вля волята си в нея и я пусна. Тя се стрелна напред и се спусна към змията, сграбчи я с нокти, закълва я с човка. Змията се загърчи и се метна към птицата. Не улучи.
Пол погледна отвъд битката и съзря, че онзи бе започнал да жонглира с няколко топки от цветна светлина. Внезапно птицата се издигна, понесла в нокти яростно гърчещата се змия. Крилете й плющяха мощно, докато се сля със заобикалящото ги калейдоскопично поле. Тогава Пол видя, че мъжът мята първата пламтяща топка към него.
Без да трепне, той оформи ракета за тенис, а по лицето на противника му се изписа почуда.
Отпрати първата топка обратно към мъжа тъкмо когато онзи запрати втората по него. Магьосникът пусна останалите и се наведе встрани, за да я избегне. Пол запрати втората извън корта; мъжът се претърколи напред и се изправи на крака. После метна напред десницата си — в нея мърдаше нещо дълго и черно.
Пол замахна с ракетата, ала пропусна; камшикът се уви около врата му и го дръпна напред. Усети, че пада. Изпусна ракетата и вдигна ръце към задушаващия го ремък, за да го развие…
Ремъкът отново го дръпна и светът наоколо започна да се върти и да потъмнява. Продължи да се стяга и Пол дочу смях, който все повече приближаваше…
— Не беше кой знае каква битка — каза светлокосият.
Последва избухване и всичко почерня.
Беше поучително да наблюдавам размяната на сили между Пол и посетителя. Освен това и леко се разстроих, тъй като ми хрумна, че може би си причиняват болка. И все пак, те го искаха, иначе не биха го правили. Манипулациите ме интересуваха повече от това, как те все повече се изтощаваха един друг, защото усещах, че и аз самият бих могъл да се заема с нещо подобно. Исках да науча още и още. Резкият край ми дойде изненадващо. Ако не броим дребните, по-прости същества, не бях виждал едно създание да прекратява съществуванието на друго. И наистина, изобщо не ми беше хрумвало, че и тези, по-големите, биха могли да бъдат довършени. Почувствах, че би трябвало да се включа, макар че не знаех на коя страна и в коя посока. Не бях сигурен и защо се чувствам така.
Там, където преди бяха трима, сега бяха двама. Не разбрах защо го направиха, нито как така лъчът от сила беше изскочил от статуетката и бе унищожил непознатия още преди изстрелът на Миша ръкавичка да стигне до главата му.
Пол разтърси глава. Вратът го болеше. Разтри го и отвори очи. Лежеше на пода до бюрото. Бавно се надигна и седна.
Непознатият лежеше по гръб близо до вратата. Дясната му ръка беше простряна на пода, лявата — притисната до гърдите му. Едно парче от челото му го нямаше, а дясното му око се беше превърнало в алена локва.
Вляво, облегнат на една полица, стоеше Миша ръкавичка и триеше очи. Дясната му ръка беше увиснала, а дланта му стискаше пистолета, който беше отмъкнал от планината Анвил. Когато забеляза, че Пол се е размърдал, той отпусна лявата си ръка и се усмихна немощно.
— Добре ли си?
— Май че да. Само дето вратът ми се е схванал. Ами ти?
— Не знам с какво ме удари този. За малко ослепях. Когато се осъзнах, вие и двамата пулсирахте — ту ви имаше, ту ви нямаше. Все не можех да се прицеля в него чак до последната му поява. — Той прибра оръжието в кобура на колана си, пристъпи напред и протегна ръка. — Сега май всичко изглежда нормално.
Пол пое ръката му и стана. Двамата прекосиха стаята и се загледаха в мъртвеца. Миша ръкавичка коленичи веднага и започна да го претърсва. След няколко минути поклати глава, развърза кафявото наметало и покри с него мъжа.
— Нищо — заяви той. — Няма нищо, което да може да ни подскаже кой е той и защо е дошъл тук. Според мене и ти нямаш представа, нали?
— Никаква.
Те се върнаха при столовете и манерката с вино. Пътьом, Миша ръкавичка изправи падналата фигурка.