— Не.
Продължи да се съсредоточава, готов да разсея всяко ново видение. Воля срещу воля — така трябваше да бъде.
Залата започна да избледнява покрай него, но той мигом я върна на мястото й.
— Не.
Усмихна се.
Продължи натиска още половин минута, а после усети, че насреща му се надига натиск. Призова цялата си решителност, но натискът ставаше все по-силен.
Дори и така, разбра той, надмощието бе на страната на Райл. Този човек си играеше играта внимателно, но всъщност нямаше нужда. Знаеше, че не може да устои още дълго. Райл наистина бе по-силният, дори да не го съзнаваше в момента.
Пол отново пристъпи напред. Само да можеше да го стигне, да пусне отново в действие юмруците си…
Но със следващата стъпка натискът стана непоносим. Знаеше, че никога няма да успее да прекоси стаята. А дебелият магьосник вече се усмихваше…
— Татко?
Райл извърна глава и натискът изчезна. Там, вляво от него, Пол видя, че Таиса се е надигнала и седи върху каменната плоча.
— Таиса…
Мъжът пристъпи напред.
Пол събра цялата си сила и удари. Райл тупна като чувал.
— Татко!
Таиса отново се строполи върху каменната плоча. Ларик, който се бе размърдал, отново застина неподвижен.
Гигантски изблици на смях разтресоха залата.
XVII.
Вълкът зави и се вмъкна в голямата пещера под Лицето, сред замръзналите силуети на други зверове и хора. Измъкваше се навън само за кратко, за да намери нещо за ядене — не можеше да се отдалечава много от леговището, а част от ума му постоянно наблюдаваше входа. Бързо бе намерил плячка и сега я бе донесъл със себе си в пещерата. Легна сред сенките на другите обитатели и загриза кокалите. Наоколо му цареше пълна тишина.
Когато се надигна отново, движенията му вече не бяха толкова бързи и продължиха да се забавят, също както пулса и дишането му.
Най-накрая едва се помръдваше, а скоро застина неподвижен. Погледът му стана стъклен. Застина.
Някаква змия бавно започна да се развива върху една скала близо до Лицето. Тя се заизвива надолу по коравия камък. Езикът й се стрелкаше, очите й сияеха. Плъзна се по пода. Приближи се до остатъците от вечерята на вълка и бавно ги погълна.
Изкачи се отново върху скалата, педя след педя, пъхаше се във всяка дупка, във всяка пукнатина, изяждаше всяко насекомо, което й се случеше на пътя. Със стрелкащия се език усещаше всяко раздвижване във въздуха.
Изминаха часове, движенията й се забавиха. Най-накрая се спотаи в една пукнатина, черна като нощта, и замря.
Огромната котка се събуди и се протегна. Погледна към неподвижното, безизразно лице на стената. Обиколи пещерата. Излезе за малко, за да намери храна, също както вълкът преди нея, върна се и се вдърви.
Един мъж се събуди. Изпсува, измъкна ножа си, разгледа го, прибра го. Закрачи насам-натам. След малко заговори на Лицето. То никога не му отговаряше, ала не можеше да го заблуди. Той усещаше разума, усещаше силата в него. Слепите очи сякаш непрекъснато го следяха, накъдето и да тръгнеше.
Най-накрая думите му заглъхнаха и той се превърна в част от пейзажа.
Харпията се събуди и нададе вопъл, последван от проклятие. Бързо изплющя с криле през пещерата и, изобилно и без капка въображение, се облекчи в полет.
После погледна Лицето и млъкна.
Спусна се към останките от вечерята на котката.
Пред Лицето всички бяха като един.
XVIII.
Пол се обърна към вратата. Неестествена сянка покриваше едрата фигура на застаналия там човек. Веднага щом погледът на Пол попадна върху него, онзи пристъпи напред и влезе. Сянката се разсея.
Пол се вгледа в него. Човекът беше облечен с жълто наметало, а отдолу се виждаха по-тъмни дрехи. Беше синеок, с пясъчножълта коса, побеляла по слепоочията. Чертите му бяха загрубели, лицето му — почти открито, почти откровено. Усмихна се. В устата му проблесна златен зъб.
— Е, получи урок, момче — каза той и Пол разпозна гласа му. — Беше те победил, но си позволи да се разсея. Разтурих старото заклинание, за да ти дам възможност да се измъкнеш, да те видя какво ще направиш — той поклати глава. — Ама и ти не трябваше да си позволяваш да се разсейваш. Трябваше веднага да нападнеш, а не да ми стоиш и да зяпаш. Ако онзи беше по-добър, през това време да те е убил.
— Но самото разсейване би могло да бъде заплаха — отвърна Пол.
— Ако върху тебе рухва къща, ти не обръщаш внимание на клаксона на връхлитащата кола. Първо се справяш с най-непосредствената заплаха. Така се оцелява. Добре се справи, но се колебаеше. А това може да е фатално.
— Кола ли рече? Ама кой си ти, дяволите да те вземат?
— Знаеш името ми.