— Това не би ми харесало — кимна Пол, — но може и на тебе да не ти хареса.
— Ей, момченце, да не би да ме заплашваш?
— Не, просто ти говоря за възможните последици.
Едрият мъж въздъхна.
— Ти си силен, Пол — заговори той. — Днес си по-силен от когато и да било в твоя живот. Ти премина през своето посвещение. И светлините ти сияят в най-голямата си хубост — засега. Няма как да се каже докога ще продължи това, разбира се. Но както и да е, все още аз съм по-силният. Между нас няма да има никакво премерване на силите. Пред урагана на моята воля ти ще мъждукаш като пламъка на свещ. Още сега аз бих могъл да те принудя да извадиш Ключовете. Но бих предпочел да го направиш доброволно, защото те искам жив, на моя страна и без да се отплесваш по разни други неща.
— Защо?
— Имам си причини. Ще ти ги кажа по-късно, когато съм сигурен в тебе.
— Ти предвиди възможен конфликт между нас. Каза нещо, което…
— Да, казах. Но няма нужда да става така. Ако ти се гади, аз сам ще извърша жертвоприношението.
Пол се разсмя.
— Не ти говоря за това. Само преди малко щях да убия Райл, ако ми се налагаше. Както казах, ти ме притискаш, ти ме манипулираш.
— Нямам друг избор.
— Да бе, да.
Спайър се извърна за миг и се втренчи в Портата.
— Чудя се… — подхвана той.
— Между другото — прекъсна го Пол, — ако ме убиеше, как щеше да се докопаш до ключовете?
— Много мъчно, ако изобщо успеех да ги докопам — отвърна Спайър, — тъй като ти си ги разнасяш в нещо, което на практика си е частна вселена. Ако умреш, да се проникне в нея щеше да е страхотен проблем.
— Значи твоята метафора със свещичката и вятъра май не беше много на място, а? Щеше да се поозориш доста.
— Може би. А може би не. Е, аз не бих разчитал само на това. Портата може да бъде отворена и само с един-единствен ключ — но това би ми отнело година-две и бих видял доста зор. Хубаво е, че говорим само хипотетично, нали?
Пол прекоси залата и за пръв път докосна Портата. Беше студена. Очите на прикованата змия сякаш го пронизваха.
— А какво би станало, ако някой унищожи статуетките?
— Трудничко ще е — отвърна Спайър. — Дори и да знаеш как може да стане.
— Е, говорим хипотетично, нали така?
— Вярно. Портата би изчезнала от този свят, а ти ще си стоиш там и ще съзерцаваш на нейно място проста скала.
— Но сега тя е отворена… или пък би могла да бъде отворена, без помощта на Ключовете… на друго ниво?
— Да. Но само безплътните неща могат да минат оттам — както ти в твоите сънища.
— Но какво изобщо я е докарало тук?
— Баща ти, Райл и аз я докарахме… с неимоверни усилия.
— Как? Ами статуетките какво общо имат?
— Стига вече с тези хипотези… и изобщо с всякакви въпроси — отсече Спайър. — Можеше да избираш между три неща — едно добро и две лоши, спомняш ли си?
— Да.
Пол се обърна към него, облегна се на вратата и скръсти ръце на гърди. Веднага усети студа по гръбнака си, но не се и помръдна. Все още усещаше силата да пулсира в десницата си.
Очите на Спайър се разшириха леко, само за миг. Той погледна нагоре, а после отново надолу към Пол.
— Знам какво ще ми отговориш — каза той, — но искам да те чуя как го казваш.
— Избягал си от баща ми и си го оставил сам срещу цяла армия.
Спайър се намръщи. Изглеждаше озадачен.
— Той действаше противно на това, което го съветвах — каза той. — Армията се намеси заради онова, което направи той, не аз. Нямаше смисъл и аз да умирам заедно с него. Но на тебе какво ти пука? Че ти дори не си го познавал.
— Просто съм любопитен — вдигна рамене Пол. — Искам да разбера как изглежда и от твоя страна.
— Разбира се, ти не би използвал това като аргумент да ми откажеш? Ти беше само едно бебе.
Пол кимна. Мислеше си за онова, което може би беше призракът на баща му — който бе вървял до него в залата с мъглите.
— Прав си. Но нека ти задам още един въпрос, ако обичаш. Вие двамата бихте ли стигнали по-нататък до бой за хегемония над тази земя?
Лицето на Спайър почервеня.
— Не знам — отвърна той. — Може би…
— Да не би тази борба да беше вече започнала? Бил си на прага, и…
— Стига! — кресна Спайър. — Приемам, че отговорът ти е „не“. Поне би ли ми обяснил каква е истинската ти причина да ми откажеш?
Пол сви рамене.
— Избери си, която и да е от всичките, които ти изредих. Може и аз самият да не съм съвсем сигурен. Обаче знам, че са достатъчно.
Сега студенината бе проникнала в цялото му тяло, но той дори не понечи да се дръпне от фигурата на змията, на която се бе облегнал. Сякаш тя сама го бе поканила да се облегне точно там…
— Срамота — обади се Спайър. — Защото тъкмо започваше да ми харесваш…