Пол го удари. Бе събрал силата си до капка, подкрепи я с цялата си воля и я хвърли срещу магьосника.
Много, много бавно Хенри Спайър извади фаса от цигарето, пусна го на пода и го смачка с крак. Прибра обратно цигарето в някакъв таен джоб под наметалото. Беше си чисто показно. Пол знаеше, че онзи усеща силата на атаката му. Но представлението си оказа въздействие. Пол усети, че трепери от страх пред силата на Спайър, но продължи с обсадата и дори успя да събере още сила, за да я подкрепи. Влагаше всичко, на което бе способен, и се чувстваше така, сякаш се плъзга по дълъг тунел, който свършваше в пълен мрак.
Спайър вдигна очи и те се заковаха в неговите. Изведнъж Пол усети надигащата се съпротива.
Спайър пристъпи към него.
Сякаш го обля гореща вълна, сякаш прицелът на неговите усилия стоеше точно пред него, а не на известно разстояние.
Той трескаво превключи на второ зрение. Съсредоточи поглед върху настъпващия към него с вдигнати юмруци Спайър. Образът на магьосника, все още на известно разстояние, се разсея. Лицето му се кривеше в глупава усмивка, по челото му бе избила пот. Юмрукът му вече замахваше.
Вниманието на Пол се разсея. Той се приведе напред и прикри лице с ръце. Чу тежко „Думмм!“ и разбра, че юмрукът на Спайър се бе стоварил върху Портата.
Отпусна ръце и замахна с левия си юмрук, после с десния, и улучи Спайър право в корема. Ударите му се оказаха изненадващо слаби. Корав човек беше.
Дори когато замахна с ляв ъперкът и усети, че е улучил, той разбра, че най-голямата болка, която бе почувствал онзи, сигурно бе в разкървавените кокалчета на дясната ръка. Тя бе странно увиснала. Пол веднага стовари един десен прав върху лицето му, но Спайър отби удара. После се втурна в атака.
Тялото му го смаза и го притисна до Портата. Главата на Пол се удари тежко в нея и му се зави свят. После Спайър отстъпи назад и погледите им отново се срещнаха.
Призова драконовия белег за защита и шок разтърси като светкавица цялата му нервна система. Удари с цялата сила, която бе събрал досега, но тя едва-едва успя да устои на силите, които другият бе обърнал срещу него. Усети върху себе си натиск, който се натрупваше все повече и повече — подобен на онзи, който Райл бе насочил срещу него. Сега и той, и Спайър стояха абсолютно неподвижни, и макар че хвърляше всичките си сили в защитата, натискът все повече се увеличаваше.
Слепоочията му започнаха да туптят, дишането му се затрудни. Целият бе подгизнал в пот, макар че все още му беше ужасно студено. Умът му се замъгли, проясни се, пак се замъгли. Усети, че може да задържи Спайър само още няколко секунди. Защитата му щеше да се пречупи, мъжът щеше да му наложи своята воля, да го принуди да извади статуетките, а после може би щеше да принесе в жертва точно него. Къде бе пламъкът, който го бе водил, който го бе пазил?
Сякаш дочу едва доловим подигравателен смях. В този миг разбра, че седемте го бяха водили тъкмо към този край. Те искаха Портата да се отвори. Ако той не искаше да го направи, те нямаше да го защитават от онзи, който искаше.
Зрението му започна да угасва, отново му се зави свят. Ако това щеше да е краят, то поне бе длъжен да опита да нанесе на врага си последен удар.
Подпря десния си крак на вратата отзад и се метна към Спайър, размахал и двата си юмрука напред, нагоре…
И се изненада, че успя да го улучи. Последното нещо, което видя, преди да се строполи на земята, бе смаяният поглед на Спайър, преди той да се прекатури назад.
Черна вълна заля ума на Пол. Когато се удари о пода, той не усети нищо.
XIX.
Носеше се. Носеше се сред мрак и тишина. Единственото друго чувство, което изпитваше, бе силен студ, но то мина след време.
Откога се носеше така, едва ли бих могъл да каже — от мигове, от векове… Сега, когато студът бе преминал, усещането далеч не беше неприятно. Спомените изискваха твърде много усилия. Знаеше само, че е хубаво да разбереш що е почивка, край на всички усилия…
Усети, че нещо леко го люлее. И какво… Едва ли би могло да го разтревожи. Но после движението продължи в една-единствена посока. Той се остави да го тегли, но все още чувстваше люлеенето.
Съзря слаба светлина. Изглеждаше сякаш идва от всички посоки, но той не се зачуди с какви ли сетива трябва да я възприема. Съзнанието му се разширяваше, но части от него бяха занемели.
Светлината се усили, движението продължаваше. Каквото и да имаше долу под него, изглеждаше му бледожълто, изпъстрено с опушени кръпки.
Сега гледката се проясни, но възприятията му се бяха изкривили. Светлините бяха странни и нямаше начин да определи на какво разстояние се намира от бавно разпадащите се предмети долу под него. Това бе опустошена земя, камениста, песъчлива, покрита със сенки. Вятърът носеше облаци прах, мъгли се виеха ниско над нея като змии. Но не можеше да разпознае нищо, не различаваше нищо, което да му служи за мащаб. И все пак това място му бе познато. Откъде? Откога?