Главата на Талкне отхвръкна нагоре с широко отворена уста. Но острите й зъби захапаха само пера. Опашката замахна като огромна тояга и халоса птицата. Продромолу подскочи и описа кръг, но не загуби височина. Три пъти змията се опита да го сграбчи в стегнат пръстен, и три пъти не успя. Главата отново се стрелна нагоре, но Продромолу отби удара с човка и се заиздига нагоре.
Изкачиха се още по-високо, сред въздуха, пронизван от течения. Сега сушата бе по-близо и Талкне бе увиснала немощно и отпуснато в ноктите на черната птица. Крилете заплющяха още по-силно, силен вятър облъхна змията.
— Извън водата — рече Продромолу, — ти не си нищо повече от препарирана кожа, от наденица!
Талкне не отговори.
— Аз съм Онзи, който ще отвори пътя — рече той след малко. — Аз ще отворя широко Портата и ще донеса дъха на новия живот.
— Ти от този свят няма да излезеш — просъска Талкне.
Продромолу се спусна като хала към сушата. Музиката и благовонията сега стигаха до него над водите; тълпа жители, облечени в оранжеви роби, чакаха близо до брега, за да бъдат заклани. Щом сянката му започна да се приближава, запяха и започнаха да се люлеят. Той отново отвори човка и ги приветства с вик.
Щом приближи до сушата, внимателно избра място, прелетя над ниските тераси, сниши се, разтвори нокти и описа широк кръг.
Тялото на змията яростно се гърчеше, докато падаше надолу към града. Щом се удари в земята, рухнаха сгради, хора и демони бяха смазани, фонтани секнаха, сред развалините пламнаха пожари. Продромолу сведе глава, прибра криле. Хвърли се надолу към поваления си противник.
Щом удари с нокти, неподвижното тяло на Талкне изведнъж откликна като счупена пружина. Един пръстен се преметна през гърба му и мигом се стегна. Изгубил равновесие, с пречупено крило, сред разлетели се пера, Продромолу отхвръкна настрани, после пак, и пак. Нови сгради рухнаха, статуи се прекатуриха, а те се обръщаха, търкаляха, падаха. Спуснаха се надолу по терасите, земята се тресеше под тях. Щом стигнаха най-ниското ниво, пеенето се усили.
Талкне продължаваше да стяга пръстените си, а Продромолу се вкопчи още по-здраво в нея и продължи да кълве яростно. Кръвта им се смеси и потече в подобни на спирали локви. Навсякъде край тях бяха разпръснати трупове в оранжеви одежди. Птицата продължи да удря по люспестото тяло, което го притискаше в мощни навивки. Най-накрая змията леко охлаби хватката си и птицата нападна с нова сила. Дереше буци плът и ги мяташе в една малка декоративна градинка със сребролистни храсти.
Усети, че тялото на змията омеква. Измъкна се от хватката й и отново нападна, после отметна глава и нададе пронизителен крясък. После бавно, болезнено разпери криле и се издигна във въздуха.
Главата на змията се метна нагоре, зъбите изтракаха и се сключиха около десния му крак. Талкне се изви като камшик, метна Продромолу през въздуха, във водата, без да пуска крака, и веднага се плъзна след черната птица, за да се навие отново около нея.
— Ти от този свят няма да се измъкнеш — повтори Талкне и го затегли към дълбините.
— Пол! — извика изведнъж другият. — Не знаеш какво правиш…
Последва дълга пауза. Змията влачеше птицата все по-надалеч от брега.
И накрая дойде отговорът.
— Знам.
Талкне се гмурна и повлече Продромолу със себе си.
Птицата се изтръгна за миг и заби човка в главата на змията, само миг преди острите зъби да напипат шията й и да се сключат.
Докато водите кипяха край него, и когато огромната човка се стовари върху змийската глава, Пол усети, че съзнанието му помръква, а после сякаш всичко се отдалечи. И дори докато зъбите му се врязваха все по-дълбоко в шията на другия, той се усети отдалечен от всичко това, сякаш наистина в него участваха двама съвсем други противници…
Хенри Спайър се мяташе като луд, но не можеше да освободи шията си от яката захапка. Докато потъваше все по-дълбоко във водата, той усети как мракът се надига и го покрива целия. Искаше му се да изкрещи. Опита се да събере сили, но преди да успее да извърши нужното движение от Изкуството, с него вече беше свършено.
XX.
Вървеше. Мъглите се кълбяха край него, силуети се появяваха и изчезваха. Появи се и един познат с послание за него…
Беше студено, много, много студено. Искаше му се да има одеяло, но някой тикна в ръцете му нещо друго. Ала поне излъчваше топлина и това беше хубаво. Стенанията заглъхнаха. Чак тогава осъзна, че през цялото време не бяха секвали. Вкопчи се още по-здраво в онова, което държеше, и в него потече нещо силно…