Пол се обърна назад тъкмо навреме, за да види почти нехайния жест на Спайър.
— Ако разполагах с още секунда, можех да го накарам да го обърне към себе си — отбеляза той, — но това мога да направя и по-късно. Огнестрелното оръжие е такъв варварски натрапник тук, не мислиш ли? Между другото, одобрявам онова, което си направил в планината Анвил. Равновесието трябва да се наклони повече към магията и ние ще владеем този свят.
Задъхвайки се, Пол отби пламъците, които пак бяха започнали да се връщат към него. Драконовият му белег гореше така, сякаш самият той се бе подпалил. Знаеше, че без скиптъра вече щеше да бъде мъртъв. Спайър сякаш бе пораснал дори на ръст, а около него витаеше аурата на самоувереност и власт.
— Както казах, за всичко това няма никаква причина — продължи той. — Много ми се иска да ти простя нашата архетипна битка там, отвъд Портата и всичко онова, което се случи между нас преди нея. Усещам, че ти все още не си наясно с нещата и съм по-убеден от всякога, че от тебе би излязъл чудесен съюзник. — Той отстъпи крачка назад и натискът утихна. — В знак на добра воля направих първия ход към постепенното прекратяване на състоянието, в което се намираме. Нека престанем с всичко това и да поработим заедно за обща изгода. Мога дори да те науча да правиш някои доста необикновени неща с жезъла, който държиш. Мога…
Пол изкрещя и се строполи на колене. Цялата му лява половина се загърчи в отвратителни спазми. Стори му се, че долните му ребра ще се прекършат.
Успя да събере сетни сили и ги метна към Спайър като гигантски клин от страх, омраза, чувство за предателство, срам, задето сам той е бил толкова наивен…
— Не бях аз! — изкрещя Спайър, наполовина гневно, наполовина изненадано. Нещо започна да го тласка към стената.
— Ларик! Недей… — чу се слаб глас отдясно. Райл Мерсон се мъчеше да стане.
Спазмите мигом спряха, макар че болките продължаваха да мъчат коленичилия, треперещ Пол.
— Помогни му, да му се не види! — кресна Райл и се завтече напред. — Знаеш ли кого е притиснал до стената? Спайър!
Дебелият изведнъж се втурна и хвана скиптъра точно под дланта на Пол. Пол веднага усети, че напрежението, което толкова дълго го държеше, се поохлаби.
Очите на Спайър, широко отворени до този миг, изведнъж се присвиха. Ларик застана отляво на Пол и също хвана скиптъра.
— Казваш, че бих те използвал — обади се Спайър. — Но и тези двамата искат същото!
Пол отново изпрати волята си по скиптъра, подкрепена и от другите. Пламъците отново изскочиха — и се спряха, сякаш се бяха блъснали в невидима стена.
Напъна се още повече, усети, че и другите се напъват, и все пак нищо не се промени. Всъщност Спайър се усмихваше — слаба, почти тъжна усмивка.
— Какво става? — дрезгаво прошепна Пол.
— Задържа ни — отвърна Райл.
— И тримата? — удиви се Пол. — Че аз преди малко едва не го довърших сам!
— Змийчето ми — обади се Спайър, — макар и да ме изненада на няколко пъти, аз просто изпитвах силата ти и оставях нещата да продължават достатъчно дълго, че да имам възможност да поговоря с тебе. Виждам, че съм се провалил и сега трябва да довърша всичко това, макар че сърцето ми се къса, като виждам, че се налага да те пропилея напразно. Сбогом. Може би в следващия си живот ще си по-сговорчив.
Тръгна към тях. Скиптърът веднага започна да изгаря дланите на Пол. Въпреки това той се вкопчи в него и насочи цялата им енергия към магьосника, за да го спре. Онзи сега изглеждаше като самото въплъщение на силата и увереността. Усети съпротива, но Спайър не спря. В ноздрите му нахлу миризмата на горяща плът. Главата му се замъгли и за миг сякаш го обвиха мъгли, фигурата до него вече не беше Райл Мерсон. Какво казваше той?
Спайър се препъна одве, сякаш изведнъж го беше свил стомах. Размаха и двете си ръце, като описваше трескаво малки кръгове с длани — дясната право пред него, лявата протегната встрани.
След миг се изправи. Продължаваше да движи ръце, но вече много по-спокойно. Кръговете ставаха все по-широки. Погледна напред, после наляво.
Пол, който вече не усещаше дали скиптърът е горещ, студен или хладък, се извърна към входа на залата.
Там стояха Ибал и Вони. Той държеше бял жезъл в ръце. Тя притискаше до гърдите си нещо, което се оказа месингово огледалце.
— А, вдигнал си на крак проклетото старческо отделение — добави Спайър и го изгледа на кръв. Изглежда, вече се бе съвзел напълно. — Я да си ги пратим обратно в пенсия!
Лявата му ръка започна да описва по-различни движения, смени ритъма. Металното огледало проблесна и Вони залитна. Ибал обгърна раменете й с ръка и започна да размахва жезъла си, сякаш дирижираше въведението към Втора симфония на Брамс.