— Имаше времена, когато ти беше доста добър, старче — обади се Спайър. — Но да си беше стоял в пенсия…
Изведнъж дясната му ръка се стрелна напред. — Райл Мерсон изкрещя и се строполи на земята.
— Е, случва се да се обърка човек, но то от това не боли — продължи той. — Значи, още четирима…
Лицето му изведнъж се напрегна. Огледалото отново блесна.
— Проклета вещица! — измърмори той и отстъпи крачка назад.
Тънък като игла лъч бяла светлина изскочи от върха на Ибаловия жезъл и прониза дясното рамо на Спайър. Той изрева, ръката му се отпусна безжизнено, а от скиптъра го обля вълна от огън и сила.
Дрехите му тлееха. Той бясно размаха ръце, скиптърът се изскубна от дланите на Пол и на Ларик, завъртя се във въздуха и заудря Ибал по раменете и гърдите. Белият жезъл падна на земята и магьосникът се строполи. Лицето му вече беше с двайсет години по-старо.
Огледалото отново проблесна и Спайър сякаш улови светлината му в лявата си длан, откъдето я запрати към Пол и Ларик.
Сякаш нещо удари Пол и за миг го заслепи. Падайки, той се блъсна в Ларик, който не бе достатъчно силен да го удържи. И двамата се строполиха на земята, а Спайър, от чиято ръка капеше кръв, с опърлени коса и вежди, с яркочервено лице и димящо наметало, се обърна към жената. Мърмореше нещо — тя не беше сигурна дали бяха псувни, или началото на заклинание.
— Мила ми госпожо — каза Спайър и пристъпи към нея, залитайки, — всичко свърши вече.
От много, много отдалеч Пол чу отговора й:
— Щом го казваш, я се погледни!
Чу писъка на Спайър и си помисли, че тя е успяла да го довърши. Но после, още по-отдалеч, чу слабия му глас:
— Добре. Но недостатъчно.
Ала Пол вече отново бе поел през мъглите. До рамото му вървеше мъжки силует, който толкова приличаше на самия него, и му казваше нещо, нещо, което трябваше да запомни, нещо много важно…
— Белфаниор! — произнесе той на глас, повдигайки леко глава.
После се строполи и мъглите се закълбиха над него.
XXI.
За миг светът ми се разпадна и се събра отново. Може би и аз самият бях подложен на същото. Екзистенциалните ми копнежи бяха определени наново и задоволени с този един-единствен жест. Пертурбациите на духа ми секнаха. Всичко — за пръв път, откакто съществувах — ми стана ясно. Възликувах.
— Белфаниор!
Белфаниор. Да, Белфаниор. Толкова ми приличаше, също като прекрасна дреха, скроена и ушита само и единствено за мен. Завъртях се пред огледалата на духа ми, възхитен от кройката и плата.
Бил съм скалъпен набързо от суровия материал на съзиданието от магьосника Дет Морсон в деня на неговата смърт — всъщност само минути преди нея. Той толкова е бързал поради това, че враговете му са напредвали необикновено бързо, че не успял да завърши работата както трябва, и да заложи в мен всички необходими ограничения, задължения и подсъзнание. Той изтърчал навън, към смъртта си, без да завърши докрай започнатото заклинание и да задейства всички замислени от него рефлекси. Или поне да ми каже кой съм. Напрягал съм съзнанието си до крайност, осъзнах аз, докато съм се опитвал да проумея всичко това сам.
Много е хубаво да научиш какво точно място заемаш в реда на нещата и доколко е важно то.
И е много хубаво, в съвсем реален смисъл, сам да си си проправил път през света, не като онези, които се появяват напълно обезпечени с интелектуален и емоционален запас, който осигурява удобна ниша за всеки от тях в живота и изобщо не им трябва да се замислят за нищо. Например…
Дет е бързал. Сега разбирам защо не ме е освободил. Не само съм бил недовършен, но и детинската ми сила едва ли би постигнала нещо срещу онази армия от обсадители. Техният магьосник без съмнение щеше да ме отстрани, а като нищо и да ме направи неспособен да осъществя пряката си цел. Колко дълго съм останал след падането на Рондовал в онази стаичка, хванат в капана на заклинанието, изобщо не знам. Сигурно години наред — докато естествената ерозия на времето не е износила преградите, които ми препречваха изхода от тази стая. Това не беше кой знае колко мъчно — тъй като по онова време аз съществувах като растение, а не в това безкрайно любопитно и изтънчено състояние на духа, на което се радвам днес. В последвалите години аз изучих съвършено разположението на замъка, макар че никога не бях си задавал въпроса що за сила ме държи привързана към него — дори и когато открих, че скромните ми излети в провинцията неизменно са съпътствани от безпокойство, което се уталожваше едва когато се завърнех в границите на замъка. Но тогава бях млад и наивен. Оставаха ми още толкова много въпроси, които не бях задал. Плъзгах се край мертеците. Танцувах сред лунните лъчи. Животът бе пълна идилия.