Пламъци горяха мълчаливо и от двете му страни. Обзе го силно желание да мине през портите, но нямаше представа как би могъл да го направи. Вратите изглеждаха твърде, твърде грамадни, за да се отворят пред силата на който и да било отделен смъртен…
Събуди се — беше му студено и се чудеше. Придърпа завивките нагоре и се уви по-плътно в тях. На сутринта си спомни съня, но не каза нищо за него. А на следващата нощ той отчасти се повтори…
Той стоеше отново пред здрачните порти и не си спомняше почти нищо от пътуването дотук, освен няколко определени образа. Този път беше застанал с вдигнати ръце и се молеше на древен език на вратите да се отворят. Те се подчиниха с мощно скърцане и леко се открехнаха навън. От тях повя лек ветрец и ледена хладина, проточиха се филизи от мъгла и се разнесе далечен вой. Той се приближи, за да влезе…
Всяка нощ от тази първа седмица на пътуването той се връщаше към този сън и навлизаше все по-дълбоко в него. Щом мина през портите, загуби своите пламтящи придружители. Останал сам, той се носеше през опустошен пейзаж — сив и бронзов, черен и кафяв — под тъмно, набраздено от червени ивици небе, където едно едва мъждукащо кълбо с меден блясък висеше неподвижно там, където може би беше западът. Това беше царството на сянката и камъка, на пясъка и мъглата, на студените, виещи ветрове, внезапните огньове и бавните, пълзящи същества, които отказваха да се проектират в неговата памет. Това беше царство на зловещи, живи светлини, на тъмни пещери и разрушени статуи с чудовищни форми и изражения. Някаква частица от него сякаш съжаляваше, че с такова удоволствие се бе заел с това…
През онази нощ той видя съществата — люспести, груби чудовища, дългоръки, прегърбени пародии на човеци, които се плъзгаха, подскачаха, привеждаха се в преследване на него — самотника. Пол тичаше през пустия пейзаж, обзет от предчувствия.
Когато премина между две високи каменни колони, той извика. Намираше се върху скалист склон, от който нямаше изход. Съществата навлязоха и го награбиха. Повалиха го на земята и започнаха да го разкъсват. Удряха го, деряха го, а под тях земята ставаше все по-тъмна.
Едно от съществата изврещя рязко и се дръпна назад от ужасното сборище. Дългата му люспеста десница се беше превърнала в къс, блед израстък. Останалите се закискаха подигравателно и се нахвърлиха върху него. Сграбчиха мятащото се създание, после отново насочиха внимание към тялото на земята. Наведоха се напред и започнаха да го дърпат и хапят. То вече изобщо не приличаше на човешко тяло. Но това не означаваше, че не прилича на нищо.
Под влажното им нашествие то се беше променило и се бе превърнало в нещо по-голямо, нещо, което на вид приличаше на самите тях. От своя страна звярът, който държаха, за да гледа, се бе свил и бе станал по-мек, по-светъл, по-странен.
Беше се превърнал в човек — по форма и излъчване.
Двамата, които го държаха, го блъснаха и той падна. Междувременно бяха оставили на мира демоничното нещо там, на земята. Всички се бяха отдръпнали от него. Крайниците му се гърчеха, мъчеше се да стане.
Накрая се вдигна на крака, спъна се, после се втурна напред и премина с вой между колоните. Тъмните силуети веднага нададоха остри викове и като се блъскаха и деряха, хукнаха да преследват бягащия мъж, рожба на размяната, а онзи, който някога някак си беше плът от неговата плът, се присъедини към преследвачите.
Пол чу смях и се събуди, за да открие, че е бил неговият собствен. Той рязко секна, но младежът лежа още дълго, взрян през тъмните корони на дърветата в огрените от луната облаци.
Един ден пътуваха в каруцата на някакъв фермер и неговия син, после половин ден придружаваха някакъв амбулантен търговец. Освен че срещнаха един друг търговец и един лекар, пътуващи в обратна посока, те не видяха жива душа чак до втората седмица. Едва тогава, през един слънчев следобед, те съзряха в далечината пред себе си прашните, тъмни силуети на малка групичка хора.
Когато най-накрая настигнаха пътниците, беше вече късен следобед. В групичката бяха един стар магьосник, Ибал Шенсон, придружаван от чираците Нурф и Сухуй и десет прислужници. Четирима мъкнеха носилката на Ибал.