— Белфаниор, Проклятието на Рондовал и ваш покорен слуга — представи се той и се вдигна на колене.
— Наистина ли?
— Да. Ти ме повика и аз се отзовах. Щях да го разчленя на части за твое удоволствие, да не говорим колко нечестен номер ти погоди.
— Е, може би някой ден пак ще ти се удаде възможност — рече му Пол. — Но ти благодаря за услугата. Тъкмо навреме ми дойде, пък и добре я свърши.
Белфаниор му подаде жълтото наметало.
— Твоите дрехи имат нужда от закърпване. Може би одеждите на този магьосник…
— Благодаря.
Пол я пое в ръце. Лекото платно бе странно на пипане. От вътрешната страна имаше малък бял етикет, точно под яката. Той го вдигна и го огледа внимателно.
„Ръчно произведено в Хонконг“ — пишеше там.
Замалко да изтърве наметалото. Внезапно го разтресоха студени тръпки.
— С какво мога да ти помогна, господарю?
— Не, не, остави. Ще се оправя.
Той наметна дрехата на раменете си и я завърза на врата. Изправи се — краката го боляха. Цялата лява половина го болеше и болките се усилваха все повече. Ларик също се опитваше да стане. Пол протегна ръка. Ларик я изгледа, после я пое и се надигна. Но не я пусна веднага, а се втренчи в драконовия белег. После погледна и косата на Пол.
— И аз разбрах в последния възможен момент — каза Пол.
Погледна през рамо и видя, че Миша ръкавичка е седнал на перваза и е зяпнал насреща им. Миг по-късно дребосъкът извика нещо и тупна на пода.
— Лунна птица не можа да проследи креслото! — извика той. — Много бързо летеше!
Пол кимна. Щом Миша ръкавичка се приближи до него, забеляза, че Райл и Таиса също се приближават.
Ларик се обърна към момичето и се усмихна. Тя го подмина, прегърна Пол и го целуна.
— Благодаря ти — каза тя най-накрая. — Мислех си, че този ден вече никога няма да дойде, докато, скитайки като дух, видях как те доведоха тук. Знам, че някак ще успееш да ме освободиш.
Пол погледна над рамото й и забеляза странния израз върху лицето на Ларик. Бързо се изтръгна от прегръдките й, нежно я побутна назад и се наклони към болезнената си страна.
— Много се радвам, че успях да помогна — рече той, — но едва ли може да се каже, че беше изцяло моя заслуга. Просто… обстоятелствата…
— Скромен си.
Пол се извърна.
— По-добре ще е веднага да се погрижим за Ибал и Вони.
Старият магьосник изглеждаше отново млад, но все още беше в безсъзнание. Красотата на Вони до голяма степен се беше възвърнала и докато Пол я наблюдаваше, ставаше все по-красива. Тя му се усмихна.
— Ще се оправи. Просто не искам да се събужда, докато козметичното заклинание не си свърши работата. После можем да оправим и подмладителните заклинания.
Тя вдигна вълшебното огледало и се огледа в него. Усмихна се.
— Знам, суета… много приятно нещо е суетата.
— Хайде — приближи се Райл, — да отидем в някоя по-приятна стая. Пол, може би твоят слуга ще може да носи Ибал.
— Няма да стане нужда — обади се Вони и задържа огледалото пред лицето на Ибал.
Очите на Ибал се отвориха. Той огледа отражението си, после започна да се надига.
— Вие вървете — усмихна се Вони. — Ние ще дойдем.
XXIII.
Нощта падна. В една голяма зала в замъка Авинконет шестте инкрустирани със скъпоценни камъни фигурки бяха поставени в центъра на няколко концентрични кръга и около тях бяха изговорени най-различни Думи и направени най-различни Знаци. Отне им цял ден да ги подредят, защото всичко, което можеше да тръгне накриво — разлята боя, погрешно произнесени Думи, неправилно нарисувани фигури, цяла поредица земни трусове и напиращи войски от гризачи, които пречеха на всичко — тръгна накриво.
Най-накрая обаче и последното заклинание бе произнесено, последната черта — теглена, последния жест — направен. Всички външни намеси веднага стихнаха. Ключовете бяха заключени.
Сега Пол, Ларик, Ибал, Вони, Райл, Таиса, Миша ръкавичка и Белфаниор седяха, облягаха се, ставаха, разхождаха се, носеха се насам-натам като невидим облак, подкрепяха се, почиваха и си говореха в дъното на голямата стая.
— Но тогава не разбирам как така не помогнаха на Спайър — тъкмо казваше Миша ръкавичка.
— Според мен те помагаха на Спайър през цялото време — отвърна Райл, — но най-накрая успяхме да ги поизтощим и тях мъничко. Поне достатъчно много.
— Казваш, че теоретически той все пак би могъл да отвори Портата само с един ключ? — попита Миша ръкавичка.
— Каза на Пол, че може, и на мен ми се вярва, че е прав. Но сигурно щеше да му струва доста усилия. Да ти кажа, не знам със сигурност. Той е най-големия жив авторитет по въпроса.