Психопатът е твърде възможно да бъде амбициозен, брутален, безмилостен и склонен към насилие, но неговата сфера на действие не се ограничава само до кръга на криминално проявените лица. Такива хора могат да бъдат открити във всички прослойки на обществото. Затова и сред коронованите личности има много случаи, при които са налице някакви признаци на психопатия, макар и всъщност за тези лица да не се твърди, че са били психопати. Такива проявления са забелязани в поведението на римския император Тиберий, дон Карлос Испански, руския цар Петър Велики и неговия много по-късен наследник във властта над Русия — диктатора Йосиф Сталин. Колебанията по отношение на поставянето на диагноза се дължат на факта, че засегнатият от психопатията ум никак не е лесно да бъде идентифициран със сигурност, какво остава за хора, живели в толкова отдалечени от нас времена. Болестта на психопата „се разраства невидимо, подобно на рака — гласи едно компетентно мнение по този въпрос. — Тя засяга най-вътрешните кътчета на мозъка, а нейните корени са посадени още в детската възраст на пациента. Тя е СПИН-ът на психичните заболявания.“ (K. Magid and C. A. McKelvey, High Risk)
Но нека припомним, че обект на настоящото изследване е „лудостта на владетелите“ и по какъв начин тя се отразява върху съдбата на народите, над които господстват. Това е опит да бъдат наблюдавани особеностите на личности, които между другото се влияят и от атмосферата на кралския двор, заплашвани и измъчвани са от подозрения и интриги или с други думи са поставени в условия, способстващи за появата на ментален срив, особено ако владетелят е млад, незрял и безхарактерен.
Ефектът от тези психични отклонения на владетелите върху историята на техните народи се установява по-трудно. Защото както великите личности — като Александър Македонски или Наполеон — могат да променят хода на историята, същото се отнася и за политическите кризи в различни страни и времена, предизвикани от личности с много по-малък авторитет. Така например Калигула или Нерон оказват не по-малко влияние върху съдбата на Римската империя. Характерът на крал Джон пък е само едно от условията, довели до проблемите, които се струпват върху неговата глава. Смутовете по време на царуването на Едуард II поставят своя отпечатък върху личността на краля. Ричард II пък би избегнал свалянето си от власт, затвора и смъртното наказание, ако притежаваше характер, различен от този, с който е останал в историята. Умствената недостатъчност, измъчвала Хенри VI, е важен елемент от гражданските борби, известни днес под името Войната на Червената и Бялата роза. По същия начин и лудостта на неговия дядо — Шарл VI Френски, може директно да бъде свързана с хаотичната разпокъсаност, предизвикала продължителни безредици в цялото кралство. Лудостта пък на Ерик XIV Шведски се оказва решаваща не само за собствената му съдба, но и за бъдещето на страната. Душевното заболяване на Хуана, кралица на Кастилия, и на дон Карлос Испански има трайни последици за Испанската империя, което може да се каже и за лудостта на други двама испански крале — Карлос II и Фелипе V. Лудостта на Джордж III води до тежка политическа криза в Англия. Посоката на развитие, която поема датската история в края на осемнадесети век, съвсем ясно е определена от продължителното душевно страдание на крал Кристиан VII Датски.