От друга страна, менталните отклонения на редица други владетели имат съвсем незначително влияние върху развитието на техните държави. Трудно може да се приеме, че психичните отклонения на Джан Гастоне — последният Велик херцог на Тоскана от фамилията Медичи, или тези, от които страда Лудвиг II Баварски, имат съществено политическо значение за историята на техните страни. Още по-трудно е да се каже до каква степен вероятните душевни проблеми на руските царе Иван Грозни и Петър Велики са се отразили на безспорно великите им държавнически постижения с фундаментална значимост за цялата история на Русия. В това отношение, изглежда, трябва да изчакаме времето на съвременните диктатори, за да се убедим как душевната болест или старческата деградация на големите държавни вождове като психопата Сталин, умопомрачения Хитлер и дементния Мао Дзедун оставят по брутален начин своя отпечатък върху съдбата на милиони хора, а даже и на целия свят, в лицето на психопата Сталин, умопобъркания Хитлер и оглупелия от старост Мао Дзедун. Някои автори дори защитават тезата, че без наличието поне на известно предразположение към маниакалност човек не може да успее като политически водач или владетел. Дори и да не приемем тази крайна теза, личността на владетеля си остава един от най-важните фактори в историята. Или както е казал френският историк Шарл Пти-Дютайи, „La plus importante ressource de la royaute c’est le genie personnel du roi.“ („Личните качества на краля представляват най-важният ресурс на монархията.“)
Втора глава
Римски оргии
Римските императори упражняват властта си върху огромна територия, простираща се от негостоприемните Британски острови и опасните граници на Рейн и Дунав до горещите брегове на Северна Африка и пустините на Близкия изток. Колкото и да са се съобразявали на думи с нормите на въображаемото конституционно управление на империята, тяхната воля винаги се смята за закон. При това властта им има свещен характер; мнозина от тях са обожествявани след смъртта им, а някои дори и приживе се ползват със статут на полубожества. Но такава неограничена еднолична власт в ръцете на един психически неуравновесен държавен глава понякога може да стигне твърде далеч и да има твърде важни последствия.
За късмет на империята, макар че през повечето време короната е обект на стремежите на жадни за власт генерали, броят на душевноболните императори не е голям. Въпреки това през първата половина на първото столетие след Христа и в края на второто, Римската империя е в ръцете на психично разстроени хора, които до известна степен могат да бъдат наречени луди. Така императорите от Юлиево-Клавдиевата династия, на които Нерон е последният представител, носят белега на наследеното по генетичен път разстройство — както по отношение на своя темперамент, така и въобще на здравето си, който белег поради стреса, причинен от абсолютната им власт, с течение на времето става все по-видим. Основоположниците на династията — Юлий Цезар и неговият племенник Октавиан (известен повече с придобитата малко по-късно титла Август), не могат да бъдат смятани по никакъв начин за психически неуравновесени. Но наследникът на Август — осиновеният от него Тиберий, или е бил психопат, или поне се проявява като страдащ от подобни психични проблеми. Сред неговите наследници Гай или Калигула, както по-често се нарича, преживява периоди на умопомрачение, последвали едно сериозно боледуване през 37 г. сл.Хр. Клавдий пък без съмнение е невротик, а Нерон със сигурност показва симптоми на психическа неуравновесеност. Втората група императори — Комод, Каракала и Елагабал, които управляват в края на втория и началото на трети век след Христа, са почти всичките млади мъже със скромен политически опит, чиито качества очевидно не отговарят на висотата на задачите, с които управлението на империята ги натоварва. Освен това те направо се главозамайват от огромната власт, с която се сдобиват. Разтуха от това напрежение те търсят в угаждане на всевъзможните си капризи, разгулен живот и тиранично потисничество, което ги води до ръба на загубата на разсъдъка, а вероятно и отвъд него, което става причина и за насилствената им смърт. Управлението на посочената група императори по категоричен начин илюстрира различните, макар и съвпадащи понякога симптоми, които предшестват умопомрачението и които имат ужасяващ ефект поне за част от поданиците на империята.