За да разберем по-добре положението, трябва да се върнем малко повече от едно поколение назад във времето преди установяването на имперско управление, когато в Рим се разделят с републиканските традиции, определяли в продължение на няколко века управлението на държавата. Тези традиции задълго остават лелеян идеал за римските интелектуалци и съдържат в себе си зародиша на римската имперска система. При полагането на основите на тази система се откроява страховитата фигура на Юлий Цезар — великия пълководец, който в битката при Фарсал отстранява от властта съперника си Помпей и който покорява Галия и нахлува чак в Британия. Макар че притежава фактически едноличната власт в държавата, той никога не получава официално титлата император от сенаторското съсловие, отнасящо се с подозрение към неговите амбиции. Освен това той не доживява до момента, когато биха могли да бъдат направени съответните конституционни промени, узаконяващи новото положение в управлението на империята. Все пак титлата пожизнен диктатор, която той получава и която запазва до края на живота си, е фактическо потвърждение на неговото авторитарно по форма и монархично по същността си управление.
След неговата смърт изниква въпросът: на кого ще се падне невероятната му власт и огромните му владения. Защото Цезар е пълен с енергия и когато става дума за женските прелести. Той често отсъства от брачното си ложе и впоследствие става жертва на уловките или на чара на египетската царица Клеопатра, от която има син на име Цезарион. Освен това е достатъчно широко скроен в сексуалните си предпочитания, за да ухажва и войнствения цар на Витиния Никомед, в чиято „царица“ после се превръща. „Цезар завладя Галия, а Никомед — Цезар. За всеки мъж той се превръщаше в съпруга, а за всяка жена — в неин съпруг“, казвал Гай Курион Стари за него според текста на Светоний („Дванадесетте цезари“, гл. I). Цезар има само едно законородено дете — дъщеря му Юлия, и затова осиновява за свой наследник племенника си Октавиан, който успява да се домогне до властта след смъртта на осиновителя си. В голямата морска битка при Акциум през 31 г. пр.Хр. войските на Октавиан побеждават обединените сили на Марк Антоний и Клеопатра (които се самоубиват). За четири години Октавиан успява да установи еднолична власт — принципат, и получава титлата Август като първи от една дълга поредица римски императори, управлявали до 476 г. сл.Хр. западната половина на империята, а на Изток още по-продължително време — чак до падането на Константинопол в ръцете на османските турци през 1453 г. сл.Хр.
Въпреки че външните белези на правовия ред се запазват и Римският сенат упражнява някаква, макар и само номинална власт, поради което в римската държава изглежда, че съществува диархия21, империята по същество представлява военна деспотия. Август официално започва да се титулува Divi Filius22 и това наименование придава свещен характер на неговата власт. Една власт, която, попаднала в ръцете на душевно неуравновесен човек, седнал на императорския трон, би се превърнала в нещо много натрапчиво и екстравагантно.
Самият Август се проявява като умен и умерен държавник, постигнал невероятни успехи както в мир, така и в бой, брилянтен администратор и макар влюбчив по природа, верен и любящ съпруг. Жена му Ливия е красива и безкомпромисна. „Одисей в женски дрехи“, както я нарича бъдещият император Калигула; genetrix orbis23, „неумолима в своите амбиции, пресметлива и упорита като котка или като пантера в постигането на това, което ѝ е угодно.“ Над всичко тя поставя загрижеността си за богатствата на собственото ѝ семейство и за това синът ѝ от предишен брак — Тиберий, да седне на престола като наследник на нейния настоящ съпруг Октавиан Август. Поради това характерът на Тиберий се оказва силно повлиян от съвместния му, но може би лишен от взаимност живот с неговата властна майка. Ако тя без съмнение го обича истински, не е сигурно дали той ѝ отвръща със същото и дали въобще е способен на особено дълбоки чувства. Все пак той остава силно зависим от властната ѝ ръка чак до нейната смърт на осемдесет и шест годишна възраст, но това не му пречи да бъде злопаметен към неотслабващото ѝ влияние върху него и да си отмъсти за това, като не я дарява с честта да бъде обожествена след нейната смърт.
Тиберий вероятно предпочита живота настрани от публичните изяви, правейки кариера на военачалник, без да се товари с отговорностите на императорската власт, но очевидно не е в състояние да се отърве от имперските амбиции на майка си даже и при факта, че осиновителят му император Август гледа на него със зле прикривана антипатия. Ако познавахме по-подробно живота на Тиберий, преди майка му да се омъжи за Август — по-голямата част от който без съмнение прекаран в изгнание, може би щяхме да открием корените на неговата злопаметност и подозрителност, които дават своите опасни плодове в по-късните години от живота му.
22
Син на обожествения през 42 г. пр.Хр. — две години след смъртта му, Гай Юлий Цезар. — Б.пр.