Но ако приемем, че нито физическите, нито до известна степен психичните заболявания са пречка за постижения в положителна посока, когато физически недъг в най-общия смисъл на думата стане причина за психично увреждане на личността, политическата дейност и държавническите отговорности на дадена личност почти сигурно са негативно повлияни.
През 1969 г. Хю Летан пише: „След 1908 г. единадесет от тринадесетте британски министър-председатели и шест от единадесетте президенти на САЩ, докато заемат поста си страдат от някакъв вид заболяване, което ограничава в различна степен способностите им.“ (Hugh L’Etang, The Pathology of Leadership. London, 1969, p. 10.) Сър Хенри Камбъл-Банерман, който подава оставка като британски министър-председател през април 1908 г. още преди да е избран на този пост, страда от церебрално-васкуларна болест; припада през ноември 1907 г. и от края на януари 1908 г. е прикован на легло и няма възможност дори да се консултира с колегите си. Бонар Лоу, избран за министър-председател на 24 октомври 1922 г., вече е болен от рак на ларинкса в начален стадий и подава оставка, щом научава за заболяването си. Рамзи Макдоналд, първият министър-председател от Лейбъристката партия, е жив пример за политик, чието бавно, но трайно влошаващото се здравословно състояние води до увреждане и на умствените му функции. (David Marquand, Ramsay Macdonald. London, 1977, p. 695–762.) През 1931 г., малко след като е сформирано правителство, здравословното му състояние се влошава, а след като Англия изоставя златния стандарт, здравето му направо се срива. След две успешни операции от глаукома през 1932 г. министър-председателят постепенно се възстановява, но се оплаква от „умствено изтощение“. На 26 декември той пише: „Здравословният ми проблем не се състои в настинка или нещо подобно, но в пълен срив — от главата до петите, вътрешно и външно, пред който просто съм безсилен.“ На следващия ден продължава: „Поредният пристъп на депресия беше един от най-тежките и засегна всичко в мен… Най-накрая напрежението си каза думата… Остарях сякаш за един ден… Движа се като старец, мисълта ми също тече като на стар човек… Докога ли ще изкарам така?“
Поради лоялност към своите привърженици и от чувство за дълг и грешно разбрана политическа необходимост Макдоналд продължава безразсъдно да стои на поста си. Страда от безсъние и тежка форма на депресия. „През нощта мозъкът ми прилича на басейн, който се опитва да бъде в покой, но постоянно се вълнува от изблици, идващи откъм дъното.“ В началото на 1933 г. го забелязват да поглежда нервно през рамо, докато се намира в Камарата на общините. По късно обяснява, че обърканото си състояние се уплашил, че някакъв мъж в галерията за публика иска да го застреля. На една конференция по разоръжаването в Женева губи мисълта си по време на своята реч и се обръща към аудиторията с думите: „Дръжте се като мъже, не като манекени.“ Речите му стават многословни и често преминават в безсмислици и неясни пасажи. През февруари 1934 г. Том Джонс, секретарят на Лойд Джордж, отбелязва: „Той загуби всякакви ориентири и просто блуждае от едно двусмислие към друго.“ Известният политик и негов съвременник, Клемънт Атли, пък пише: „В кораба на консерваторите се вози само един пътник, обхванат от меланхолия“. Писателят Харолд Никълсън язвително отсъжда: „празен и изкуфял“.
В средата на март 1934 г. министър-председателят споделя, че прилича на „машина, която се движи по инерция; умът му изобщо не работи, а и цялото му тяло е една развалина“. С надежда да се възстанови той се разтоварва с пътувания в чужбина, но продължава да се чувства „много уморен и затъпял, с глава като от дърво, безпаметен и цял ден прекарва в прозевки“. Постепенно почеркът му става нечетлив и започва да забравя имена. Езикът му става трудноподвижен и дневникът му се изпълва с правописни грешки. Пенсионира се само на шестдесет и девет годишна възраст през 1935 г., но, изглежда, вече страда от Алцхаймер, болест, която бавно, но сигурно се развива.
Уинстън Чърчил, който стои начело на Великобритания в мрачните и тежки години на Втората световна война, е много различен по характер от Макдоналд. Той е сложна и загадъчна личност, сякаш по-пригодна за лидерски пост по време на война, отколкото в мир. Понякога умствената и емоционалната му нагласа влияят отрицателно на решенията, които взима. Син на модна красавица и на твърде зает с политиката баща, Чърчил не се радва на особено топли родителски грижи и това донякъде му помага да се подготви за бъдещата си кариера. Характерната му арогантност и себелюбие се формират още в детските му години, насаждайки у него волята и маниакалното желание за успех. Променливият успех в политическата кариера на Чърчил донякъде може да се обясни с психологическите травми от детството му. Подобно на други членове на неговия род, в това число и първия херцог на Марлборо, той може да бъде определен като циклотимик198, който бързо преминава от едно състояние в друго, изпадайки от приповдигнато настроение в отчаяние, което може да го държи в плен доста дълго. Кариерата му достига своя връх по време на блестящото му политическо ръководство на страната през Втората световна война. С нейния край Чърчил се озовава в положението на кит, и то видимо застаряващ, изхвърлен на сушата.