Хипотезата, че за политиците може да се съди, независимо от тяхното физическо и душевно здраве, както и без оглед на отраженията, които личният им живот може да има върху служебния, е погрешно от историческа гледна точка. Дори компетентността на Лойд Джордж като министър-председател и водач на Лейбъристката партия не може да се разглежда напълно независимо от сексуалните му авантюри. Пребиваването на министър-председателя Хърбърт Аскуит във властта е повлияно от особеностите на характера му. Предразположението на Чърчил към циклотимията го прави много подходящ за народен водач по време на война и нещастен като политик по време на мир. И въпреки това и по време на «военния» си период във властта той взема някои погрешни решения с катастрофални последици, повлияни по-скоро от емоционални импулси, отколкото от рационални съображения. Личността на Антъни Идън, формирала се както под влияние на наследствеността, така и на физическите заболявания, води до това, че Суецката криза се превръща в заплаха не само за самия него, но и за цялото английско общество.
Специализираните изследвания показват, че когато даден политик се издигне до върховете на властта и продължително упражнява тази власт, това може да има чисто физиологически ефект върху него и постепенно да го отдалечи от избирателите му, поради което представите му за политическата реалност стават ненадеждни. Така например продължителното управление на Маргарет Тачър като министър-председател от Консервативната партия доведе до известно намаляване на нейната политическа прозорливост и очевидно предизвика маниакалната ѝ загриженост да запази своята власт в кабинета, партията и страната.
Министър-председателите на Великобритания, които страдат от инвалидизиращи здравословни проблеми или от ограничени умствени способности, по принцип рано или късно са принудени да подадат оставка и във всеки случай притежават много по-малко реална власт от техните американски колеги. Американският опит в това отношение е, общо взето, далеч по-печален, понеже властта, която упражняват американските президенти, им предоставя много по-големи възможности да влияят отрицателно върху управлението на страната и особено когато самият президент страда от някакво физическо заболяване, оказващо негативен ефект и върху умствените му способности. Това явление се илюстрира особено добре от последните години от управлението на Удроу Уилсън.
Успешен, макар и много темпераментен, президент на Принстънския университет и преживял тежко детство в домашното си обкръжение, Уилсън е без съмнение човек с високи идеали и забележителна интелектуална енергия. Здравето му обаче винаги е било под въпрос, защото между 1874 и 1910 г. той прекарва дванадесет тежки заболявания, включително и три нервни срива, а и на относително млада възраст вече показва ясни признаци на дегенеративно артериално заболяване. Когато през 1913 г. Уилсън наследява на президентския пост Уилям Хауард Тафт, тогавашният негов лекар, Уайър Мичел, запознат със здравословното му състояние, изразява съмнения дали ще изкара успешно мандата си докрай.
И въпреки че през първите години на президентския пост Уилсън изглежда добре и успява да се справи с вътрешните законодателни проблеми на страната, вече са налице някои тревожни сигнали — силно главоболие, което пречи на зрението му; бъбречни проблеми и кръвоизлив в ретината, които показват, че президентът страда от високо артериално налягане. Влошаващото се здраве, изглежда, подсилва някои черти на неговия характер. На първо място — неговата неотстъпчивост и негативно отношение към компромисите, които той проявява още като президент на Принстънския университет, се задълбочават. През 1917 г. Уилсън вкарва Съединените щати в Първата световна война, но ролята, която му е отредена да играе по време на последвалата Мирна конференция в Париж през 1919 г., е чувствително повлияна от влошеното му здраве и неспособност да взима правилни решения.