Дали впечатлението, което Рузвелт прави, и политиката, която води, се дължат на влошеното му здравословно състояние, е спорен въпрос. Обръщайки се назад, ни се струва, че готовността, с която той удовлетворява исканията на Сталин и му позволява да установи властта си върху народите на Източна Европа е неправилна, но може би той по-добре е знаел какво върши, отколкото предполагат някои по-късни коментатори на неговите действия. В отношението на президента към Сталин личи известна напълно разбираема наивност, но поне в отделни моменти, независимо от външната страна на нещата, той е продължавал да работи в интерес на своята страна. На 1 април 1945 г. Рузвелт умира в Уорм Спрингс, Джорджия, от масиран инсулт в резултат на дългогодишно влошено здраве. Макар че оценката за него като политик винаги ще си остане превъзходна, няма съмнение, че здравословните му проблеми се отразяват отрицателно върху решенията, които взема.
Някои от неговите първи помощници са дори в още по-лошо състояние — и умствено, и физически. По странен каприз на своята психологическа нагласа Рузвелт избира на високите държавни постове хора, които, макар способни и интелигентни политици, в някои отношения са по-тежко болни от него — например хората, които по времето на Рузвелт и на неговия приемник Труман, служат като министри на военноморския флот. Клод А. Суонсън, който заема този пост през 1933 г., е с толкова крехка физика, че едва се държи на крака без чужда помощ, влиза и напуска служебния си кабинет с придружител, не е в състояние дори да държи цигара и говори толкова нечленоразделно, че е трудно да бъде чут или разбран. „В неговото физическо състояние — пише Харолд Айкс по служба в Белия дом през януари 1937 г. — той не беше в състояние да стои дълго време прав. Накрая краката му се подкосиха, бастунът му се хлъзна по гладкия под и той падна, изнемощял до смърт.“ „Фактът, че Суонсън продължава да бъде член на кабинета — коментира той по-късно, — след като всички знаят, че той нито физически, нито умствено е в състояние да изпълнява задълженията си, прави вероятно лошо впечатление.“ По повод на неговата смърт през юли 1939 г. Айкс отбелязва:
„През последните две-три години Суонсън беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Месеци наред той не беше в състояние да посещава заседанията на кабинета или да ходи на работа. Прекара много седмици в болница в пълна безпомощност. Не можеше да влезе в заседателната зала на кабинета без придружител и оставаше на мястото си, докато помощникът му не дойдеше да го измъкне от креслото и да му помогне да се дотътри до колата си.“ (Harold L. Ikes, The Secret Diaries. London, 1955, vol. II, pp. 30–31.)
Но въпреки крехката си физика — или може би именно заради нея — Суонсън е изключително агресивен и влиятелен политик, който убеждава Рузвелт да обяви война на Япония след бомбардирането на малкия военен кораб „Панай“ през 1937 г.
Непосредствените приемници на поста на Суонсън не са кой знае в колко по-добро здравословно състояние. Франк Нокс умира от сърдечен удар през април 1944 г. През 1947 г. Труман назначава на поста Джеймс Форестал, който е направил добро впечатление на Рузвелт. Войнстващ антикомунист и антисемит, той става жертва на силния стрес. Сънливостта, храносмилателните проблеми и тревожността така го завладяват, че той става все по-голям параноик и няма вяра на никого: не допуска например посетители без най-внимателното им проучване. Започва да си внушава, че дори в плажните чадъри има поставени подслушвателни устройства. Стеснителен, нерешителен и депресиран, Форестал се хвърля от шестнадесетия етаж на Американската военноморска болница в Бетесда на 22 май 1949 г.
Военният министър на САЩ по времето на Рузвелт през 1940 г. е описан като „много уморен и отпаднал стар човек“ на седемдесет и три годишна възраст, строг и безкомпромисен, страдащ от безсъние, който, вместо да предаде властта, остава на служба до септември 1945 г. Неговият колега, държавният секретар Кордел Хъл, който се пенсионира на същата възраст, след като е прекарал дванадесет години на поста си, страда от умора, атеросклероза и диабет; той е толкова чувствителен към студа, че поддържа в кабинета си парникова температура. Решенията му не са винаги от най-надеждните, но винаги е смятан за изразител на мнението на президента.