След като до голяма степен се е оттеглил от държавното управление, Тиберий се премества да живее на красивия остров Капри. Той притежава идеалното местоположение на непристъпна крепост и на убежище, където императорът би се чувствал свободен от преследващите го страхове от евентуален заговор за убийство. На Капри Тиберий, вече в седемдесетте си години, решава, че има право да се отдаде на перверзни удоволствия, които опетняват репутацията му. По този повод Тацит пише:
„Там той дал свобода на необузданите си апетити… С надменността на източен деспот той похищавал млади мъже от знатен произход и ги принуждавал да му позволяват брутално да задоволява щенията си с тях… Откривал нови и нови способи на чувствена близост, както и нови критерии за скандална изтънченост в удовлетворяване на похотта си.“ („Анали“, VI, 1)
Светоний е още по-красноречив в описанието си. Той разказва, че в присъствието на императора групи от по трима млади мъже и три млади жени извършват полови сношения, „за да възбудят неговото все по-отслабващо сексуално влечение“. Малки момченца, които той нарича „рибки“, са обучени да го следват, когато отива да поплува, за да „го лижат и кълват между краката“. Тиберий имал и навика да подвежда мъжете да изпият голямо количество вино, „а след това внезапно завързвал здраво с връв гениталиите им, така че кордата се впивала в плътта им и не им позволявала да уринират“. Той организирал и истински мъчения, актове на садистична жестокост. „И до днес на Капри показват скалата, от която императорът обичал да наблюдава как хвърлят в морето жертвите му, след като са били подложени на продължителни и изтънчени мъчения.“ (Светоний, „Дванадесетте цезари“, III, 43, 44, 62)
Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че подобни сцени наистина са се случвали, но на фона на преминалия в самота живот на императора, те не изглеждат напълно недостоверни. След многото години, прекарани в сериозни занимания и целомъдрие, тук, в този рай, който представлява остров Капри, Тиберий може да си е позволил воайорската наслада от чувствено припомняне на преминалата младост. По онова време той е един стар самотен мъж, tristissimus hominum27, както се изразява Плиний, който търси поне малко забрава във визуализираната чувственост и който вероятно изпитва садистична, а може би и садо-еротична наслада от актовете на мъчение и умъртвяване на жертвата. Това той вероятно подсъзнателно приема като компенсация за униженията, които според него е бил принуден да претърпи. Много е вероятно също така този вид развлечения да са просто резултат от нарастващата му сенилност, но все пак липсват достатъчно доказателства, за да можем категорично да заявим, че императорът се намира в лапите на старческото оглупяване (сенилна деменция, както се казва на медицински език).
Доверието, което той има преди към Сеян, се оказва неоправдано. След като Антония, майката на Германик, успява да изпрати на Тиберий тайно писъмце, в което го информира за подмолните амбиции на Сеян, императорът действа светкавично, за да се отърве от своя вероломен служител. Тялото на Сеян е оставено три дни на гаврите на тълпата, преди поруганите му останки да бъдат изхвърлени в река Тибър.
Но смъртта на Сеян не прави Тиберий по-популярен. След Юлия и Германик той е осъден да понесе и още една последна, може би най-тежка за него измяна: тази на Сеян. Успява да ги надживее всичките, но остава самотен със старческата си параноя, винаги готов да удари въображаемите или истинските си врагове, които са еднаква заплаха за него. Допуска или сам предизвиква безброй актове на жестокост и на несправедливост, с което внушава страх и омраза у своите съвременници. Когато Агрипина се самоубива, той съобщава без капка съжаление на Сената, че тя е имала щастието да избегне удушаването и излагането за показ на Гермонското стълбище28 за вмененото ѝ прелюбодейство с Азиний Гал. Сенаторите — сервилни и боящи се от своя господар хора — благодарят на императора за проявеното от него милосърдие и за да отпразнуват случая, гласуват за извършване на официално жертвоприношение на Юпитер. През последните години от управлението на Тиберий и най-слабият намек за някакво неодобрение от страна на императора предизвиква поредица от смъртни присъди, екзекуции и принудителни самоубийства.
28
по което телата на екзекутираните престъпници били влачени с куки към река Тибър, за да бъдат изхвърлени. — Б.пр.