Неувереното му възприемане на действителността се изразява още по-категорично и говори за появата на проблеми в мозъка. При избухването на Втората световна война Мусолини се държи изненадващо нерешително и дори неадекватно, а страната му е крайно неподготвена за предстоящото тежко изпитание. През юли 1943 г., по време на срещата си във Фелтре с Хитлер, който го критикува за неуспешните военни операции на италианците, Дуче се опитва най-безочливо да отрича допуснатите слабости. Но поведението му е жалко, а по време на срещата на двамата диктатори съюзническите бомби се сипят над Рим. Въпреки всичко Дуче отказва да подаде оставка по молба на крал Виктор Емануил, който е разтревожен от влошеното му състояние.
След като е заменен като държавен ръководител от маршал Бадолио, Мусолини най-напред е затворен на остров Понца, а по-късно на Ла Маделена, където прекарва голяма част от времето си в четене на биографията на Христос, при което намира любопитна аналогия между положението си в момента и предателството на Юда Искариотски. Оттам е измъкнат след светкавична операция на германците, които го поставят начело на марионетно правителство под техен контрол. Но междувременно лидерските му способности са се изпарили заедно с разбитите надежди и все по-неадекватното възприемане на действителността. Здравето му временно се стабилизира и той прекарва времето си в Гарняно — курортен град на брега на езерото Гарда. Там усъвършенства немския си като превежда Вагнеровия „Пръстен на нибелунгите“; води си и записки върху Платоновата „Държава“. Чувства се безкрайно потиснат от приближаващата победа на съюзниците във войната, но не е в състояние да направи нищо за нейното предотвратяване. „Изправих се срещу света, но той се оказа твърде силен противник за мен. Презирах другите и те сега ми се отплащат със същото“ — пише Мусолини. Последният му безнадежден опит да направи нещо е присъединяването му към група германски части, които се опитват да си пробият път от Италия към Австрия. Тогава е заловен от италиански партизани в Донго край езерото Комо и набързо е екзекутиран заедно с любовницата си Клара Петачи. Мусолини не може да бъде наречен луд в клиничния смисъл на думата, но отношението му към живота го представя като психопат, подложен на все по-нарастващото влияние на един синдром, който неизбежно го отвежда в ничията земя на умопомрачените.
Между жизнения път на Мусолини и този на германския диктатор Хитлер съществува поразителна прилика. И двамата страдат от ограбеното си детство и униженията, понесени през юношеските години. И двамата превръщат в цел и намират философски смисъл във воденето на войни. Възползвайки се от благодатната почва на икономическия хаос и политическата безпомощност, те хвърлят семената на нов обществен ред за своите народи. И Хитлер, и Мусолини са в лошо здравословно състояние, ставайки все по-опасни с поведението си.
Английският историк А. Дж. Тейлър пише по повод на Хитлер, че „неговите действия са напълно смислени“, а министър-председателят Невил Чембърлейн, който се среща с Хитлер на 7 септември 1938 г., споделя: „Хитлер не показва никакви признаци на лудост, но е много възбуден.“ Не такова впечатление обаче оставя Хитлер у други хора, които са го познавали. Още през 1930 г. сър Робърт Ванситард го описва като „полулуд и опасен демагог“. Осем години по-късно английският посланик, сър Невил Хендерсън, го нарича „мистик, психопат или луд; може би едно от тези три неща, може би две от тях, а може би и трите заедно“. През лятото на 1942 г. Албърт Спиър казва, че Хитлер „често прави впечатление на умствено увреден човек“.
Ясно е, че подобно на Мусолини — само че в неговия случай това е много по-добре изразено — Хитлер има нерадостно детство, расте в неподходяща среда и юношеските му години не са леки, с което може да се обясни това, което впоследствие води до неговите психични проблеми. Баща му Алоис работи като старши митнически инспектор, държи строго на дисциплината и е заклет пушач. Може би на това се дължи ненавистта на Хитлер към пушенето през целия му живот. Между бащата и сина така и не възникват близки отношения. Независимо че се слави като женкар, през 1885 г. Алоис се жени за Клара Пьолцъл, която е с двадесет и три години по-млада от него. Четири години по-късно, през април 1889, синът им Адолф идва на бял свят. Като не среща топли чувства у своя съпруг, Клара намира утеха в своята католическа вяра. Животът ѝ е нещастен и тя намира известна компенсация само в силната любов на сина ѝ към нея. Смъртта на Клара през 1907 г. от рак на гърдата — четири години след кончината на нейния съпруг — е тежък удар за младия Адолф. Той си остава самотник през целия си живот и въпреки любовната връзка с една негова племенница — завършила с нейното самоубийство — и по-късно с Ева Браун, в обкръжението му липсват много близки жени.