В детството си Адолф е доста саможив и поради това на практика няма истински приятели, нещо, което компенсира с образите, породени в съзнанието му. Службите, които посещава в църквата на майка му и където пее като хорист, оставят у него незаличим спомен не толкова със съдържанието си, колкото с магията на церемониите по време на Светата литургия. „Обичах да се опивам от величието на църковните служби“ — споменава по-късно той. Може би тогава в душата му са посети семената на известната негова страст към пищност и церемониалност, която придава на нюрнбергските партийни сборища214 такъв дълбок религиозен (макар и езически) символизъм. В училище Хитлер се проявява като заядлив и своенравен. Може да се спори по въпроса дали желанието му да получи реабилитация за лишенията в детството отчасти са го тласнали към ролята, която изиграва за един свят, така жесток към него в ранните му години.
Така или иначе, Хитлер си остава незрял и някак с детинско поведение дори в зрелите си години. Повече умее да общува с деца и с животни, отколкото със свои връстници, сред които понякога се чувства неловко. В предпочитанията си също се проявява като дете: обича сладки и шоколадови бонбони (пие чая със седем лъжички захар), обича да ходи на цирк и на кино, като любимите му филми са „Снежанка и седемте джуджета“ и „Кинг Конг“. Хитлер обича да чете книги за американските каубои и индианци, особено приключенските романи на Карл Май — германеца, писал за земите на Америка, които никога не е виждал. Други навици, които придобива още от детинство, не се променят през целия му живот. Фантазиите на детската възраст вълнуват неговия ум и когато пораства.
Като юноша Адолф вижда света около себе си като тъжно и враждебно място. След смъртта на майка му се премества да живее във Виена, където си докарва някакви, макар и нередовни, доходи като продава картините, които рисува. Макар че в творбите му се забелязват известни художествени дарби, те не са достатъчни да му осигурят достъп до местното рисувално училище, което е поредното унижение за младия човек. В един период той изпада в немотия и стига дотам, че започва да живее в общежитие за бездомни сред отрепките на обществото.
Поради невъзможността да си намери удовлетворително място в обществото той постепенно развива антисемитски чувства и става все по-голям почитател на музиката на Вагнер, както и на идеите, заложени в нея. Направо не е на себе си, след като през ноември 1906 г. гледа в Линц постановката на Вагнеровата опера „Риенци“. Приятелят му Аугуст Кубичек си спомня, че „онази вечер с Хитлер се случи нещо необикновено; сякаш някой друг се беше настанил в неговото тяло и говореше и действаше от негово име, което силно ме порази… той беше в състояние на пълен екстаз и неописуем възторг.“ От всички фактори, които оказват емоционално и интелектуално влияние върху съзнанието на Хитлер в ранните му години, Вагнеровата музика с нейната романтика, вдъхновена от немската народна митология и неопаганизма, има може би най-силно и най-трайно въздействие през целия му живот. През 1939 г. Адолф заявява на госпожа Вагнер, че денят, в който е гледал „Риенци“, поставя началото на политическата му кариера; неслучайно на всяко по-важно нацистко събрание Хитлер нарежда да звучи увертюрата на тази творба на Вагнер. Не е случайно и това, че една от най-скъпите му придобивки е едно писмо, написано от Вагнеровия покровител, крал Лудвиг II Баварски.
Подобно на Мусолини, бъдещият фюрер е спасен от живота на трайна деградация от избухването на Първата световна война. По онова време той се намира в Мюнхен и веднага постъпва в редовете на армията. Войната му предоставя възможност да служи — функция и цел, която мирното време не успява да му предложи. „За мен това време представляваше избавление от тягостните чувства, които ме съпътстваха през младите ми години“ — пише Хитлер. Другарите му го смятат за твърде сериозен и лишен от чувство за хумор, но при все това той проявява смелост и съвсем сам залавя четирима французи. Макар че не получава офицерско звание и в края на войната е — пак като Мусолини — само най-обикновен ефрейтор, той два пъти е награден с Железния кръст за храброст. След обявяване на примирието през ноември 1918 г., с живота, който има смисъл и цел, е свършено и Хитлер е много потиснат. „Не бях плакал от деня, в който стоях пред гроба на майка си“ — спомня си бъдещият фюрер.
214
на неговата Националсоциалистическа германска работническа партия, провеждани всяка година в едноименния град между 1934 и 1938 г. — Б.пр.