Възможно ли е да обясним от психологическа гледна точка състоянието на този човек, което го води до такива опасни заключения и в крайна сметка — до най-големите нещастия, които историята познава? Дали умът му не е бил засегнат от някакво органическо заболяване, което да е нарушило душевното му равновесие? Както в случая с Мусолини, съществуват предположения, подкрепени от масажиста на Хитлер — Феликс Керстен, че той страда от сифилис на нервната система, но тестът Васерман, на който фюрерът се подлага на 15 юни 1940 г., е отрицателен. Макар че проявява болезнено сексуално влечение, Хитлер, изглежда, е бил импотентен. Племенницата му, Гели, за връзката му с която се намеква, твърди, че той се възбужда от „мазохистични копрофилски перверзии“, тоест получава сексуална наслада, когато неговата партньорка дефекира или уринира върху главата му. Но тези неща, както и слуховете за сифилитичната му инфекция, не могат да бъдат потвърдени от независим източник. Не е сигурно и предположението на личния му лекар, д-р Теодор Морел, че Хитлер страда от маниакално депресивна лудост вследствие от прекарания енцефалит.
Но в случая с д-р Морел нещата стоят по друг начин. Независимо че спомените му често не са надежден източник на информация, в своите дневници лекарят отбелязва, че години наред Хитлер има стомашно-чревни оплаквания — вероятно от хроничен холицистит или от някакво заболяване на жлъчката, които предизвикват силни болки в дясната горна част на коремната кухина. (David Irving, The Secret Diaries of Hitler’s Doctor. New York, 1983.) В резултат на това фюрерът се подлага на почти вегетарианска диета и е принуден да взема таблетките, които д-р Морел му предписва. Този медик е избран за личен лекар на фюрера през 1936 г. и има репутацията на специалист по кожни и венерически болести, но в книгата си Тревор-Ропър го нарича „знахар“ и „шарлатанин“ (H. R. Trevor-Roper, The Last Days of Hitler. London, 1978). За оплакванията на Хитлер Морел му предписва лекарства, които — както в случая с президента Джон Кенеди — в крайна сметка влияят зле на цялостното му здравословно състояние. По съвет на Морел за облекчаване на стомашните газове Хитлер взема до шестнадесет от хапчетата на д-р Кьостлер, които съдържат стрихнин и атропин. Освен това Морел предписва на фюрера метамфетамини — приемани през устата и венозно, от които болките на пациента временно се облекчават и настроението му се подобрява. Предписват му и два вида много популярни по онова време таблетки с витамини, които съдържат кофеин и первитин, поръчвани в огромни количества, за да може Хитлер редовно да ги приема. Макар повечето подобни хапчета да са безвредни и да не влошават състоянието на пациентите, ефектът от натрупването на многото лекарства, които лекарят предписва на Хитлер, води при него до амфетаминово отравяне. То вероятно уврежда сериозно и нервната му система, предизвиквайки превъзбуденост и раздразнителност, безпокойство, безсъние, напрегнатост, словоохотливост, неспособност да взима правилни решения и параноя — все симптоми, които са характерни за личността и поведението на фюрера.
Освен това съществуват достатъчно данни, въз основа на които може да се заключи, че през последните години на Втората световна война здравето на Хитлер системно се влошава в други аспекти от физическо естество. В последните години от живота си той проявява някои признаци на Паркинсон, което вероятно се отразява неблагоприятно и на способността му да преценява нещата. В края на войната Хитлер взема импулсивни и понякога твърде неочаквани решения, които имат катастрофални последици за военните усилия на германците. Направените електрокардиограми показват, че той може би е страдал и от „бързо прогресираща форма на коронарна атеросклероза“, както и че запушени кръвоносни съдове в областта на врата вероятно са причинявали объркване на съзнанието поради ограничения достъп на кислород до мозъка.
Сами по себе си тези симптоми, които се проявяват главно през последните години от живота му, не могат да обяснят крайностите в поведението на Хитлер — неговата параноя и мегаломания, недоверието му към мнението на другите, неговата строгост и суровост към всички извън тесния му семеен кръг и маниакалната му убеденост, че е привилегирован от съдбата да постигне целите си. Оставаме с впечатлението, че характерът на Хитлер, обуславящ и водената от него политика, се дължат най-вече на неговите личностни проблеми. В добре аргументираната си студия д-р Парк предполага, че Хитлер вероятно е бил жертва на психомоторна епилепсия, произтичаща от темпоралния лоб (слепоочния дял) на мозъка. „Личностният му профил — пише ученият — съвпада с този на страдащите от този вид психомоторни пристъпи“ и е причина за появата на безпричинен страх, на съноподобни налудничави идеи, на речеви автоматизъм, на агресивно и параноично поведение. За подобно заболяване обаче не разполагаме с данни от електроенцефалограма, а голяма част от горепосочените симптоми са типични и при други психични увреждания. (В. Е. Park, The Impact of Illness on World Leaders. Philadelphia, 1986, pp. 149–219, 343–353.)