Без съмнение униженията, на които фюрерът е подлаган като дете и в младежките си години, го карат да търси компенсации, създавайки особен свят на грандиозните фантазии. Хитлер си остава много самотен човек, който трудно намира близки приятели. Разделя се с единствения си приятел от младежките години, Аугуст Кубичек. Друг свой близък, Ернст Ром, осъжда на смърт218. Подчинените му са обикновено хора под средното — било физическо, интелектуално или морално ниво: Херман Гьоринг, командващият Военновъздушните сили на Райха, е пристрастен морфинист; Щрайхер — гаулайтер и издател на нацисткия седмичен вестник, „Der Sturmer“ („Щурмовак“) е сексуално перверзен човек; а Гьобелс е с протеза на единия крак. Ева Браун, неговата близка приятелка, за която се оженва в навечерието на своето самоубийство, се оказва като гъба, която е в състояние да попие и успокои лошите му настроения (както става и когато слуша музиката на Вагнер). Тя почти не се интересува от политика и ролята ѝ се свежда до тази на любящото и вярно куче.
При своето безгранично себелюбие Хитлер, естествено, не понася някой да му противоречи. В противен случай избухва в гняв, наподобяващ яростта на полудял човек. Когато един негов гост от Швеция, Биргер Далемс, му казва, че Англия вероятно ще се обяви в защита на Полша, „говорът му започна да става все по-изопачен и цялото му поведение бе като на човек, който сякаш не е на себе си“. Генерал Гудериан, началник на германския Генерален щаб, разказва как през февруари 1945 г. видял намиращия се до него Хитлер „с бузи, зачервени от гняв, и целия треперещ… от ярост, напълно неспособен да се владее. След поредния изблик на гняв, Хитлер започна да се разхожда по килима, след това внезапно спря точно пред мен и хвърли поредното си обвинение в лицето ми. Гласът му почти достигна до крясък, очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите, а вените на слепоочията му бяха видимо изпъкнали.“ Ойген Долман, доверено лице на Химлер, си спомня как само при споменаването на заговора на Ром от 1934 г. Хитлер „подскочи като ужилен, с пяна на устата… се разкрещя, че ще налага най-страшни наказания… Гневът му продължи цели тридесет минути; хората, които бяха при него, помислиха, че е полудял.“
Хитлер, както и Мусолини, започва да възприема действителността все по-неадекватно. Така той заживява все по-често в собствения си нереален свят на илюзии и това е израз на нарушеното му душевно равновесие. Подобно на римските императори, Хитлер си присвоява статута на полубожество — „върховно олицетворение на динамичния и многолик народ“, „мистична и магнетична сила, която обединява Народ и Държава“, „въплъщение на Народния дух; и единствено чрез тази интерпретация народът може да бъде доведен до пълната си реализация“. Подобни мисли са по-скоро плод на болен мозък, на увредено съзнание, отколкото на логично мислене. Последните си дни Хитлер прекарва в отдалечения и подобен на крепост военен комплекс „Волфсшанце“219 — или в берлинския си бункер, където, докато неговият илюзорен свят се сгромолясва върху главата му, той крои планове да построи наново родния си град Линц.
Макар че и Хитлер не може да бъде наречен луд в клиничния смисъл на думата, той дори в по-голяма степен от Мусолини се намира на ръба на умопомрачението. Психиката му, изглежда, е затормозена от стечение на различни неблагоприятни обстоятелства — нерадостно детство и млади години, интоксикация на организма вследствие от приемане на големи дози медикаменти, начален стадий на Паркинсон. Изследователят Робърт Уайт предполага, че от съвременна гледна точка много от симптомите, проявили се при Хитлер, показват гранично състояние между нормална психика и личностни отклонения. (Robert Waite, The Psychpatic Code: Adolf Hitler. New York, 1977, p. 378.) С други думи, трябва да признаем, че ключът към разгадаването на личността на Адолф Хитлер лежи в дълбоките кладенци на неговото подсъзнание.
Наред с Хитлер и Мусолини третият велик диктатор на двадесетото столетие, Йосиф Сталин, изглежда загадъчен и потаен, обгърнат в мистериозност, който много рядко се показва пред народа или се изявява в реторичното поприще. Сталин създава, „и то не само у мен — спомня си видния руски революционен деец и учен Николай Суханов, по-късно станал жертва на Сталиновите репресии220 — впечатлението за нещо сиво и неясно, което от време на време едва се мержелее и после пак изчезва, като не оставя никакви следи след себе си.“ Въпреки това той се превръща в обект на култ в не по-малка степен от Мусолини или Хитлер и в това му проявление образът, който си изгражда, е на вежлив, бащински настроен човек, който пуши лулата си, силно е привързан към децата и проявява скромност във всичко. „При мисълта, че живеем в дните на най-славния, единствения и неповторим Сталин, бих искал да викам с цяло гърло, да крещя и гръмогласно да нареждам в захлас. Ти си въздухът, който дишаме, нашата кръв, нашият живот! Затова ето, вземи ги, те са твои, велики Сталин!“ — пише руският писател Алексей Толстой. (Alex de Jonge, Stalin and the Shaping of the Soviet Union. London, 1986, p. 304.)
219
„Вълчата бърлога“ — кодово название на главната квартира на Хитлер, на територията на днешна Полша. — Б.пр.