Последното попълнение в тази опасна котерия е бившият иракски президент Саддам Хюсеин, който в безмилостния си стремеж към властта и във фанатичната защита на арабската кауза погази всички човешки права и свободи. Той е роден през 1937 г. в обикновено семейство. Още като съвсем малък баща му умира, а чичо му — армейски офицер, се отнася сурово към него и не проявява особена загриженост. След като се проваля в училище Саддам скоро намира сходство между собствените си стремежи и целите на Арабската социалистическа партия БААС и с нейна помощ впоследствие здравата си отмъщава за преживените в детството и в младежките години несгоди и изпитания. Подобно на Сталин, иракският диктатор става специалист по политическите убийства и се стреми да получи признание чрез убийството, нескопосано, както ще се окаже, на подкрепяния от комунистите военен лидер Абдел Карим Касем. Като професионален политически агитатор Саддам преследва успешно целта на своя живот, създавайки си образ на антиционистки и антиамерикански настроен политик, който се нрави на повечето араби. Макар че никога не успява да стане професионален военен, защото не е приет във Военната академия, той се представя като човек на пагона, призван да създаде единна арабска нация под негова власт. И тъй като е опитен пропагандатор, не пропуска да заблуди своите слушатели, че това ще бъде само от полза за тях. Самият Саддам е сунит по вероизповедание, но си измисля потекло, отвеждащо назад във времето до мъченически загиналия основател на шиитската секта имам Али. Освен това той гледа на Ирак през двадесетото столетие като на законен наследник на древните месопотамски империи на асирийци и вавилонци, чиито руини все още са пръснати из иракската пустиня. Като всички диктатори Саддам също се стреми да даде своя принос в строителство, което ще запази спомена за него за идните поколения. Той нарежда да бъде издигнат грандиозен паметник на победата в Багдад, представляващ две голи ръце, стискащи ятаганите на войната, кръстосани в зловеща арка за ознаменуването на осемгодишната кървава война с Иран.
Всички оценки за живите диктатори не трябва да излизат от сферата на хипотезите, защото не разполагаме с достатъчно данни за тяхното телесно и душевно здраве, за да направим по-точни заключения. Лесно е да предположим, че всеки диктатор или тиранин е бил или луд, или поне душевно неуравновесен човек. Но може да се възрази, че тези хора са по-широко скроени от нас, по-амбициозни, търсещи самоутвърждаването си като политици, способни да убедят не само себе си, но и своите народи, че по някакъв начин представляват въплъщение на изконните интереси на дадената нация. И все пак не можем да бъдем равнодушни, дори да няма достатъчно сведения, че това са умствено неуравновесени хора. Защото техните действия определено издават психопатично поведение.
Представата на диктатора за действителността е опростена, но твърде изкривена и с елементи на параноя. За него светът е пълен с добри хора и идеи, чието въплъщение е самият той, както и с лоши хора и идеи, които заплашват неговото съществуване, и затова трябва да бъдат унищожени. Всъщност поради своята недоверчивост — израз на присъщото му чувство за малоценност и несигурност, на диктатора му се струва, че всеки «добър човек» лесно може да се превърне в «лош човек» и следователно трябва да бъде ликвидиран. Диктаторът се стреми преди всичко да възстанови накърненото си самочувствие с някакво грандиозно постижение — материализация на желанието му за самовъзвеличаване посредством пищни церемонии и издигане на величествени сгради, предназначени за бъдещите поколения. Хитлер например постоянно ползва услугите на архитекта Шпеер, за да преустрои Берлин. Диктаторът придава смисъл на личните си стремежи, наблягайки на целите на обществото и на патриотизма. И понеже не може да понася унижения, критика или неподчинение, и приятелите, и враговете му са застрашени да станат жертва на неговите капризи. За да удовлетвори личните си потребности — както по време на своя поход към властта, така и след нейното овладяване, диктаторът използва терора и заплахите, за да ликвидира своите съперници и да победи враговете си. Той налага волята си със сила и пропаганда, но и по пътя на убеждението. Създава митове за себе си, с цел да утвърди героичните си качества, които нямат почти нищо общо с действителността. Диктаторът става жертва на самозаблудата, която твърде вероятно води не само до неговия провал, но и предизвика неописуеми страдания на много други хора. По думите на Мъни-Кърл диктаторът живее «в нещо като собствена джунгла, населена с лъжливи приятели и коварни врагове, винаги готови да го вкарат в капан, от които той постоянно трябва да се защитава чрез изключителните си способности. В основата на неговото заболяване е изкривената представа за истината за света.» (R. E. Money-Kyrle, Psychanalysis and Politics, p. 76.)