Но акламациите при възшествието на Калигула на императорския трон вече са отминали и сенаторското съсловие се чувства обидено от предпочитанията, които императорът показва към хора с ниско потекло — артисти, гладиатори и други, с които той прекарва по-голямата част от времето си. Само четири години след възцаряването му, неговото управление не се различава по тирания и жестокост от това на Тиберий. Действията му често са толкова непредвидими, колкото и несправедливи. Когато веднъж се разболява, един лоялен към него римски гражданин, Афраний Поций, дава клетва, че ако императорът възстанови здравето си, той — Афраний, ще пожертва собствения си живот. Когато Калигула наистина оздравява, той заповядва на Поций да изпълни клетвеното си обещание; поставят на главата му венец като на жертвено животно и императорските роби го прекарват през целия град, за да бъде хвърлен от Терпейската скала и да намери смъртта си. Това показва, че Калигула страда от мания за величие, която няма как да бъде компенсирана по отношение на страданията, които докарва на неговите поданици, смазани от тежките данъци, необходими за посрещане на екстравагантните му разходи. Освен това стилът му на живот се отличава колкото с капризите си, толкова и с опасностите, които предизвиква. Така например той може да извика някои от най-уважаваните и сериозни сенатори, за да го гледат, докато танцува „облечен в плащ и туника, стигаща му до петите“ под звуците на флейта.
Когато идва часът на неговия край, той празнува по повод Палатинските игри. Когато излиза напред, за да поздрави младите гърци, които се готвят да представят лирическия танц, група съзаклятници, водени от префекта на Преторианската гвардия, Касий Хереа, самият той жертва на императорските подигравки, го пронизват с ножовете си и го убиват. „Така Гай узнал, че фактически не е бог“ — съобщава накратко Дион Касий в своята история.
Парола на заговорниците става думата „свобода“, но от онази свобода в гражданско-конституционния смисъл на думата вече е останал само един далечен спомен. В двореца и в града настъпва пълен смут. Както винаги, Сенатът е неспособен да предприеме каквото и да било. И тогава един войник, който броди из императорския палат, открива знатната особа на Клавдий, снишила се зад една завеса и трепереща за живота си. Той сграбчва съпротивляващия се бъдещ император и го закарва насила до лагера на преторианците, където Клавдий е провъзгласен за следващия господар на трона на Римската империя.
И така, от какво естество е душевното страдание на Калигула? Макар че то от време на време го напуска и той има периоди на просветление, когато проявява дори известни качества на политик, все пак не е напълно с всичкия си. Лудостта му, както се твърди, е последствие от тежко заболяване, което го сполетява скоро след идването му на власт през 37 г. сл.Хр. Това заболяване е енцефалит и е твърде вероятно именно то да допринася за опасните особености в поведението на императора, тъй като се знае, че прекаралите енцефалит обикновено страдат от очебийни промени в характера, изразяващи се в импулсивни, агресивни и невъздържани прояви, подобни по своята симптоматика на тези, характерни за шизофренията. Съществува още едно, може би допълнително обяснение, което придава допълнителна тежест на предположението, че лудостта на Калигула е наследствена. Той е обременен с епилепсията на баща си Германик. „Той не беше здрав нито телесно, нито умствено. Като дете беше много болнав, а в младежките си години придоби известна издръжливост, но понякога поради внезапно прималяване ставаше неспособен нито да ходи, нито дори да стои на крака или да си събере мислите, а даже и да повдигне глава“ — пишат неговите съвременници. Калигула страда от хронично безсъние и никога не спи по повече от три часа на нощ, „а и през този неголям период от време той не спи спокойно и се стряска от странни явления; веднъж например сънува, че духът на океана разговаря с него.“ В тревожното състояние, в което изпада вследствие на тези кошмари, той напуска постелята и се примъква до някое кресло или пък се скита из коридорите и колонадите на двореца, бленувайки за настъпването на утрото. Дори преди да се разболее през 37 г. сл.Хр., Калигула вероятно е страдал от епилепсия на темпоралния лоб, която се характеризира със симптоми, много напомнящи за тези на шизофренията, както и на постенцефалитния синдром. Умственото страдание на императора може да се е дължало и на някакъв хроничен ментален синдром. Макар че при наличните данни, е трудно да се стигне до категорично решение за характера на неговата лудост, съществуват достатъчно основания да предположим, че умопомрачението на императора се дължи преди всичко на органично заболяване.