Сами по себе си тези прищевки или ексцентрични увлечения могат и да не се смятат за вредни, ако не бяха отражение на едно общо душевно неравновесие на този, който си ги позволява, и ако не влияеха не само на неговото поведение, но и на водената от него държавна политика. А тази политика, както я нарече неотдавна един съвременен историк (M. T. Griffin, Nero, the End of a Dynasty), представлява смес от „ексхибиционизъм с цел спечелване на популярност и репресии като противоотрова за изпитваните страхове“. И както става ясно от по-нататъшното му управление, в един момент вторият аспект взема връх над първия. Защото предоставянето на хляб и зрелища на тълпата вече не е достатъчно да осигурява на императора желаната от него популярност. Личната му нетърпимост към съперниците и критиците на неговите действия засяга дори и артистичния живот на империята, което води до това, че Нерон започва да си вярва, че притежава вродено превъзходство над останалите хора на изкуството, така както превъзхожда всички в управлението на държавата. Навсякъде се говори, че той има намерение да основе нов град, наречен в негова чест Нерополис. Издигат му и огромна бронзова статуя. Но мащабният пожар, който обхваща голяма част от Рим през 64 г. сл.Хр. и който, макар и без достатъчно основания, според общественото мнение е предизвикан от императора, само засилва растящата му непопулярност.
Ала фантазиите продължават да заемат все повече място в неговия живот. Репутацията му на извратен човек се подсилва от нова пародия на брак с поредния му любовник, освободения роб Питагор. Държан настрани от общественото мнение със средствата на ласкателството, Нерон все повече затъва в своя живот, изпълнен с илюзии и съпровождан от време на време от прояви на тирания и жестокост. През 64 г. сл.Хр. е разкрит заговор за неговото убийство по време на състезание по надбягване на колесници, което трябва да се състои в Циркус Максимус в Рим. Това води до поредица от арести и екзекуции и още повече засилва параноичната мнителност на императора. Раздутите нужди на държавното съкровище правят Нерон още по-ненавиждан от неговите поданици. „Жаждата на Нерон за богатства доведе всички в държавата до банкрут“ — пише Тацит.
Тъй като смята, че е застрашен от омразата на сенатското съсловие към него, Нерон решава да посети Древна Гърция, за да се порадва на слава и популярност, които започват да не му достигат в Рим. Междувременно в империята се надигат брожения и недоволство, а командирите на римските армии един по един отхвърлят клетвата си за вярност към императора. Сред тях е и Галба, управител на сенатската провинция Хиспания Тараконензис. Движението, насочено срещу Нерон, придобива лавинообразен характер и Сенатът го обявява за враг на народа.
Нерон намира убежище във вилата на Фаон край Рим, съпроводен от четирима от освободените си роби. Един от тях, Епафродит, му помага да се самоубие с нож малко преди изпратените от града въоръжени конници да пристигнат за него. „Qualis artifex pereo“38 — промълвява умиращият Нерон и изразява последната си воля — гробът му да бъде украсен с мрамор.
Не е лесно да установим степента на душевно разстройство на Нерон. Може да се изтъкне становището, че той действа според собствените си разбирания за ролята на владетеля в Римската империя. И провалът на тези действия се дължи не на липсата на здрав разум, а по-скоро на неговата порочност и погрешна вътрешна политика. Но пороците, които характеризират личността на Нерон, неговата неувереност и тиранично поведение, изглежда, се дължат на ментално състояние, което прехвърля границата на нормалното. Генетичното предразположение на членовете на Юлиево-Клавдиевата династия също не предполагат нормална психика. Самият Нерон произхожда от рода на жени със здрав разум и силни чувства — сред тях прабаба му Ливия, баба му Агрипина Старша и майка му Агрипина Младша. Само някой опитен специалист по генетика би могъл да определи доколко техните гени са повлияли на тази издънка на рода им. Но емоционалният живот на Нерон, проявил се например в любовта му към Попея, води до предположението, че той не е психопат, макар че някои негови прояви са сходни с тези на психично разстроен човек. Възможно е да е бил и шизофреник. Но независимо от всичко той поне със сигурност страда от разстройство на личността, което води до моментни изблици на лудост. Подобно на Тиберий той може да не е напълно луд, но не е и с всичкия си.
Смъртта на Нерон слага край на Юлиево-Клавдиевата династия. През следващите сто години императорите се оказват мъже с опит и качества на пълководци, администратори, строители, законодатели и дори философи, но с едно изключение — император Домициан, който подобно на Нерон е елинофил, ексхибиционист и с тираничен характер. Останалите, които се различават коренно от него, са Веспасиан, Тит, Траян, Хадриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Това е времето на истинския златен век на Римската империя, както посочва историкът Едуард Гибън през осемнадесети век.