Дивите животни обаче не са достатъчни да задоволят страстта му към кръвопролития или да му предоставят адекватна на неговите желания възможност да покаже уменията си. Затова Комод решава „да се включи и в гладиаторските битки срещу най-яките млади мъже“. Излезли на арената, голи до кръста и готови за бой, неговите противници не смеят и да си помислят да побеждават императора, а се надяват да имат щастието той да се задоволи само да ги рани. Те, разбира се, не излизат невредими от арената, но поне се надяват раните им да не са тежки и да избегнат по-лоша съдба. Така започва увлечението на Комод в новата му роля, когато той решава да напусне двореца и да се премести в гладиаторските казарми. Освен това той издава декрет, че от този момент нататък иска да се обръщат към него с прозвището на един бивш герой от гладиаторските кръгове, наречен Сцева. Това решение обаче пряко довежда до свалянето му от власт.
Неговото безразсъдно и садистично управление, характеризиращо се с убийства, терор и страшни преследвания, е можело да има само един край. Но Сенатът, опитомяван в продължение на толкова дълъг период от време, остава напълно бездеен, а населението на Рим все пак изпитва известно удоволствие да наблюдава екстравагантните зрелища, които императорът му организира. Затова заговорът за неговото сваляне от престола възниква и се материализира сред хората от най-близкия му кръг.
Изплашени за собствените си глави, членовете на неговото семейство, водени от любовницата му Марсия, приготвят бокал с отровно питие. Когато императорът го изпива и започва да повръща, спортистът Нарцис го удушава. В заключение може да се каже, че Комод без съмнение е страдал от остра форма на психоза, че е имал шизофреничен характер, на който дава воля в резултат на неограничената си власт като император.
След смъртта на Комод империята си отдъхва по време на двадесетгодишното стабилно и умело управление на Септимий Север, но неговата смърт през 211 г. сл.Хр. е последвана от пълна анархия, тъй като командирите на римски армии се сражават помежду си за императорската корона. Кратко прекъсване на тези вълнения настъпва при управлението на двама императори, които в различен смисъл проявяват своята психическа неуравновесеност — Каракала и Елагабал.
Каракала, синът на Септимий Север, носи този прякор по наименованието на вид военно наметало — къса туника от келтски или германски произход, която обича да носи. Той сяда на трона заедно с брат си Гета. Но двамата се мразят и Каракала изготвя план за отстраняването на брат си. Под претекст, че търси начин да оправи техните отношения, той кани Гета на среща в покоите на майка им, императорската вдовица, където го убива с нож. Тази си постъпка Каракала оправдава, като казва, че така е предотвратил опита на брат си да го нападне с оръжие в ръка. След това успява да спечели симпатиите на войските, като раздава щедри подаръци, но това опустошава имперската съкровищница. Не се поколебава да избие и всички по-важни привърженици на покойния си брат.
Краткото управление на Каракала представлява истинско бедствие за империята, тъй като той е с деспотичен характер и не по-малко психически обременен от Комод. Обзет от натрапчивата идея за постигане на военна слава, той започва да гледа на себе си като на въплъщение на Александър Велики, по стъпките на който се опитва да върви. Затова започва да носи древномакедонски дрехи и набира войници от провинция Македония за личен състав на специална македонска фаланга, чиито командири трябва да носят имената на прочутите генерали на Александър Македонски. Подобно на своя идол той спира при Троя, за да посети надгробната могила на Омировия герой Ахил.