Целта на настоящото изследване е обаче доста по-ограничена: да проучи съдбите на владетели от миналото, които са били описани от своите съвременници като „луди“; да изясни характера на тяхната лудост и последствията от нея за историята на техните държави. Дали въпросните водачи наистина са били душевноболни, или определението „луди“ им е било прикачено от техните противници, за да обясни някои съществени недостатъци на тяхното управление или на техните характери? Ако те наистина са били умопобъркани, трайно ли е било тяхното душевно страдание, или се е появявало спорадично, или пък е било прогресиращо? Как се е проявявала тяхната болест по отношение на техните мисли и действия? Възможно ли е при ограниченията, които ни налагат несигурността на запазената информация и продължителността на изминалото време, да намерим обяснение за болестта и да проследим в кой момент от живота им е започнала, както и да поставим диагнозата? До каква степен преценките и решенията на такива владетели, политици и диктатори са били повлияни от тяхното физическо или умствено заболяване? И накрая, до каква степен личностните им проблеми са се отразили на водената от тях вътрешна, а евентуално и външна политика?
Първа глава
Неведомите пространства на съзнанието
„Моля те, чичо — обръща се шутът към крал Лир, — кажи ми, шутът какъв е: благородник или буржоа?“ „Крал, крал“ — отговаря му Лир (III действие, 6-та картина). Доведен до обезумяване от стреса, който понася заради неблагодарността на своите дъщери — Гонерил и Реган, в агонията на обърканото си съзнание и с глава, окичена с диви цветя вместо със златна корона, Лир обяснява болестта си като „рана в мозъка“. Въпреки това той не престава да съзнава, че е крал:
Лир се сблъсква с парадокса, който стои пред всеки луд крал: възможно ли е да бъде примирена лудостта, която нарушава баланса на неговия ум, с дълга на управлението, представляващ сърцевината на всяка кралска власт и за който той носи лична отговорност.
Има и владетели, които до такава степен са умствено неуравновесени, че се налага да се откажат от отговорностите на властта и да се примирят с определянето на регент или на вицекрал, който да управлява от тяхно име. Такива владетели са Фридрих Вилхелм IV Пруски след здравословния колапс, който преживява през 1858 г.; крал Ото Баварски, братът на Лудвиг II, който по време на близо тридесетгодишното си управление е държан в пълна изолация; императрица Заудиту, или Юдит Етиопска, регент на която става бъдещият император Хайле Селасие; а също така и японският император Тайшо (Йошихито) — бащата на император Хирохито — в последните години от своето управление.