Но повечето от кралете, за които се твърди, че страдат от умопомрачение, или получават само временни пристъпи на болестта си, явно не са чак толкова луди, че да не са в състояние да изпълняват задълженията си на монарси. Но дори и крале с явно и постоянно влошаващо се умствено здраве, като например Шарл VI Френски и Кристиан VII Датски, продължават поне формално да бъдат начело на своите държави. Пристъпите на така наречената „невменяемост“ на Джордж III Английски са много редки и в продължителните промеждутъци от време той се проявява като напълно нормален владетел. Макар че и Хенри VI Английски проявява някои признаци на душевно разстройство, особено през последните години от своето управление, той е в критично здравословно състояние само в продължение на две години от цялото му тридесет и деветгодишно властване. Ерик XIV Шведски също преживява само един остър, но сравнително кратковременен пристъп на шизофрения, от който съвсем очевидно се възстановява.
Но какво да кажем за онези крале, които не са клинично луди, но страдат от известно умствено неравновесие и в някаква степен дават признаци за анормално поведение, които карат поданиците си да ги смятат за луди? В такива случаи ние очевидно се изправяме пред един проблем, който изниква неизбежно при всяко обсъждане на въпроса за нечия лудост и който трябва да решим за себе си, преди да се захванем с въпроса за лудостта на кралете. Този въпрос гласи следното: какво всъщност означава да си луд? Дали лудостта не е в по-малка степен болестно състояние, а преди всичко отклонение от общоприетите норми на мислене и поведение — нещо като продукт на моделиращите функции на общественото? Дали пък лудите не са хора, които са гледна точка към света и неговите проблеми, която се различава от тази на останалите техни съвременници, като по този начин се самоизолират от обществото и дори протестират срещу естеството на социалната среда, в която са принудени да живеят? „Това, което лудият изрича — твърди Рой Портър в едно свое много проникновено изследване («Социална история на лудостта» — Roy Porter, Social History of Madness. London, 1987, 38–39), — е твърде показателно; то представя света, погледнат под увеличително стъкло или даже е като огледален образ на всичко, което се отнася до логиката (и психологията) на нормалните членове на обществото. То поставя на фокус и на изпитание природата и границите, до които се простира рационалността, човечността и «разбирането» за нормалното.“ „Определянето на нещо като проява на лудост — добавя същият автор — е преди всичко социално обусловен акт, културологично построение… знак, който поставяме върху хора, които проявяват един твърде субективен като характеристика набор от сходства и различия спрямо нас, но които в основата си са или съвсем леко, или по-категорично «различни» или «особени».“
Тази гледна точка не бива с лека ръка да бъде отхвърляна дори само заради това, че границата, която отделя психичното здраве от лудостта е толкова неуловима и неясна. Робърт Бъртън, който през 1621 г. пише своята „Анатомия на меланхолията“ (Robert Burton, The Anatomy of Melancholy), добре осъзнава това и казва:
И действително, всеки от нас притежава способността да преминава от света на нормалното в света на лудостта, макар и само за кратко да остава в неговото преддверие. Така става например, когато внезапно избухнем в гняв. И въпреки че е възможно посредством специални електрически импулси, насочени в мозъка, да предизвикаме чувства на гняв, какво всъщност предизвиква тези чувства ние все още не знаем. Затова не представлява изненада фактът, че анжуйските крале на Англия, известни с честите си изблици на гняв, понякога са били наричани „обзети от лудост“. „Той е един от малкото хора — пише живелият през седемнадесети век епископ Хол, — които не са подвластни на никакъв вид лудост.“ Чарлс Дарвин пък веднъж казва: „Баща ми твърди, че между нормалните и лудите има постоянно преливане, защото всеки понякога се държи като луд.“ В този смисъл и лекарят на Разколников от прочутия роман на Достоевски твърди, че „на практика ние всички много често се проявяваме като луди хора само с тази малка разлика, че хората, «които не са с всичкия си», са малко по-луди от нас нормалните. Напълно нормални хора едва ли въобще съществуват.“