Понеже през средните векове хората смятат, че лудостта е свръхестествено явление, те имат повече доверие на лечебни методи, които са по-скоро от психологическо естество, отколкото на физическите. Затова се отдава предпочитание на църковните служби, на поставянето на свети мощи върху тялото на болния, както и на заклинанията като средство за изгонване на злите духове от тялото на умопобъркания. Самият Иисус Христос прогонва9 такива бесове. Свети Кутберт лекува хората „от напастта на нечестивите духове“ с помощта на молитви, докосване с ръка и специални заклинания. Една жена, която страда от calamitas insaniae10, понеже е обзета от някакъв зъл дух и затова стене, скърца със зъби и плаче със сълзи, се излекува, когато докосва поводите на коня на светията. Съвременникът на Кутберт — свети Гутлак, лекува един младеж, който под въздействието на immensa dementia11 е убил някакъв човек с брадва и след това се е самоосакатил. Гутлак го поставя на пост и молитва, след това извършва очищение с вода и „отправи оздравителния си дъх към лицето му“. Така злият дух, който се е вселил в него, трябва да напусне тялото му. Заклинания се прилагат и по отношение на кралете. Шарл VI Френски се подлага на поредица от странни ритуали, включващи заклинания, които обаче не му помагат. Състоянието на Карлос II Испански обаче явно се подобрява за известно време, след като му правят някакви заклинания.
През Средновековието използването на свети мощи за лечение на душевноболни хора е широко разпространено. От ранната история на храма, посветен на св. Вартоломей, в Лондон — според данните, включени в книгата, за неговото основаване (Liber Fundationis) — са запазени множество такива случаи, отнасящи се до края на дванадесети и началото на тринадесети век. Така например една лондонска проститутка изпада в умопомрачение, криви очи, говори сквернословия и разкъсва дрехите си, поради което се налага да я вържат, но тя успява да се отскубне; след като посещава храма на св. Вартоломей, тя оздравява. Запазени са спомени и за други полудели мъже и жени, които оздравяват, след като са заведени в храмовете на св. Томас Бекет в Кентърбъри и на крал Хенри VI в Уиндзор.
Общо взето — освен ако не буйстват — умопобърканите мъже и жени не остават извън обществото и живеят под грижите на своите роднини и близки. В средновековната драма „Играта под беседката“12 лудият се проявява като насилник и се държи непристойно, но след като е лекуван от свещеника с помощта на свети мощи, се връща кротко у дома. Дори пациентите на средновековната лондонска лудница13 „Бедлам“ са пускани да се разхождат свободно, щом не са видимо опасни за околните с поведението си.
В крайна сметка обществото се убеждава, че трябва да бъдат създадени специални болнични заведения, които да се грижат за хората, неспособни да отговарят за себе си поради умствено заболяване. Една от първите такива болници, открити в Западна Европа, е тази към храма на св. Димпна в белгийския град Геел. Тази ирландка, преди да бъде канонизирана за светица, е обикновена жена, убита от баща си, изпаднал в пристъп на гняв, и затова по-късно се превръща в покровителка на психично неуравновесените хора. През четиринадесети век Робърт Дентън основава в Баркинг здравното заведение „Ол Хелоус“, където да бъдат полагани грижи за свещеници и миряни, „които внезапно са изпаднали в умопомрачение и са загубили паметта си“. В самия край на същото столетие се появява и болницата на Дева Мария във Витлеем, Бишопсгейт, по-известна под името „Бедлам“. Макар че отношението към душевноболните никога не е напълно лишено от грубости, те все пак остават да живеят в рамките на своята общност, семейства и домове.
От края на шестнадесети век нататък обаче по-скоро поради социални, а не поради медицински съображения, се наблюдава постепенна промяна в отношението към лудите, което води до това, което Мишел Фуко нарича „период на ограничаване на тяхната свобода“. Започват да отделят лудите от тяхната социална среда и да ги настаняват в специални заведения. Откриват се частни лудници, ръководени обикновено от служители на Църквата, които искат да увеличат своите приходи, но провежданото лечение понякога е добронамерено и към болните се отнасят с внимание. Но все по-широко разпространено става мнението, че лудите трябва да бъдат „държани изкъсо“ и да бъдат затваряни за тяхно добро. „Първата мярка, тоест попечителството, спрямо тях — пише през 1684 г. д-р Томас Уилис — трябва да включва заплахи, връзване, бой, както и лекарства… Защото за лудите наистина няма по-ефикасно и препоръчително лекарство от това да благоговеят и изпитват страхопочитание към тези, които смятат за свои мъчители… Разбеснелите се луди много по-бързо и надеждно се лекуват чрез наказания и когато към тях се отнасят сурово в тесни помещения, отколкото от лекарства или други медикаменти.“ В края на осемнадесети век английският крал Джордж III става жертва именно на този вид обществено мнение.