Хана изскърца със зъби. Мона май й се подиграваше. Тя се изправи рязко и обяви:
— Ходи ми се на пазар.
— Какво ще кажеш за „Тифани“?
— Идеално.
Поеха през чисто новата луксозна част на мола, в която имаше бутици на „Бърбъри“, „Тифани“, „Гучи“ и „Коуч“, разнасяше се ароматът на последния парфюм на Майкъл Корс и бе пълно с момичета, придружени от красивите си майки. По време на един соло шопинг тур преди няколко седмици, Хана бе видяла някогашната си дружка Спенсър Хейстингс да влиза в новия „Кейт Спейд“ и си спомни как тя навремето правеше специални поръчки за по десетина найлонови чанти от Ню Йорк.
На Хана й бе странно да знае такива подробности за някой, с когото вече не е приятелка. И докато наблюдаваше как Спенсър се разхожда между рафтовете с кожени чанти, тя се запита дали и другото момиче си мисли същото като нея: че новото крило на мола адски би допаднало на Али. Хана често си мислеше за нещата, които Алисън бе пропуснала — миналогодишната празнична клада, караоке-партито на Лорън Райън по случай шестнайсетия й рожден ден в имението на техните, завръщането на модата на обувките с обли върхове, кожените държатели за айпод на „Шанел“… айподовете като цяло. И най-големият пропуск на Али! Преобразяването на Хана, естествено — това наистина беше страшно жалко. Понякога, когато се въртеше пред голямото огледало, си представяше, че Алисън седи зад нея и коментира дрехите й както едно време. Боже, бе пропиляла толкова години, в които беше дебела задръстенячка, но сега нещата бяха толкова различни!
Двете с Мона влязоха в „Тифани“; беше пълно с хром, стъкло и бели лампички, чиято светлина правеше безупречните диаманти още по-искрящи. Мона заразглежда витрините, след което вдигна вежди към Хана.
— Може би колие?
— Какво ще кажеш за гривничката?
— Перфектно.
Приближиха се и се втренчиха в сребърната гривна с висулки, чиято закопчалка бе с форма на сърце.
— Страхотна е — издиша Мона.
— Интересува ли ви? — попита една елегантна възрастна продавачка.
— Ох, не знам — каза Хана.
— Ще ви подхожда. — Жената отключи сандъчето и бръкна да извади бижуто. — По всички списания я рекламират.
Хана сръчка Мона в ребрата.
— Ти я пробвай.
Мона я закопча около китката си.
— Наистина е красива.
Продавачката се обърна към друг клиент и тя изхлузи гривната, плъзгайки я в джоба си. Просто така.
Хана стисна устни за миг и помаха на друга продавачка, медено русо момиче с коралово червило.
— Може ли да пробвам онази гривна с овалните висулки?
— Разбира се! — момичето отключи витрината. — Аз имам същата, страхотна е.
— А обиците от комплекта?
— Сега ще ви ги извадя.
Мона бе приближила към диамантите. Хана държеше гривната и обиците. Общо струваха $ 350. Изведнъж рояк от японки се скупчи около продавачката, всичките сочеха разни украшения. Хана огледа тавана за камери и вратите за детектори.
— О, Хана, ела да видиш! — повика я Мона.
Тя се спря. Времето затече по-бавно. Пъхна гривната на ръката си и придърпа ръкава си надолу. После пъхна обиците в портмонето си „Луи Вюитон“. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това беше най-хубавата част от краденето: чувстваше се цялата изпълнена с живот.
Мона тикна ръката си с диамантен пръстен под носа й.
— Не ми ли стои добре?
— Хайде. — Хана я стисна за рамото. — Дай да отидем в „Коуч“.
— Не искаш ли да пробваш? — Мона вечно се мотаеше, когато разбереше, че приятелката й е свършила работата.
— Тц. Новата колекция портмонета ни зове.
Усещаше приятната тежест на гривната. Трябваше да се махне оттук преди онези японки да са се дръпнали от витрините. Продавачката дори не бе погледнала в нейната посока.
— Добре де — въздъхна Мона драматично и връчи пръстена, държейки го за камъка — нещо, което дори Хана знаеше, че не бива да се прави — обратно на продавачката. — Тези диаманти са прекалено малки. Съжалявам.
— Имаме и други — направи опит жената.
— Тръгвай — каза Хана и я повлече за ръката.
Сърцето й биеше учестено, докато излизаха от „Тифани“. Висулките леко прозвънтяха на китката й, но тя продължи да дърпа ръкава си надолу. Беше вече стара пушка в „занаята“ — отначало започна със сладкиши от Уауа, после мина на дискове от музикалния магазин, а накрая — на блузки от „Ралф Лорън“. Всеки път се чувстваше все по-важна и все по-лошо момиче. Затвори очи докато прекрачваха прага, готова да чуе воя на алармите.