— Как се казваше приятелят на Мелиса? — сбърчи вежди майка й.
— Мисля, че беше Рен — каза Спенсър. И добави наум, Подходящо име за някой чироз.
— Тя ми каза, че учел за лекар — примираше от възхита госпожа Хейстингс. — В Ю Пен!
— Естествено — напевно отвърна Спенсър. Захапа силно някаква мидена черупка и присви очи. Мелиса щеше да им доведе двумесечното си гадже. Семейството още не го познаваше, но на Спенсър й бе лесно да си го представи: всички приятели на Мелиса бяха едно към едно — красиви, сякаш правени по калъп за манекени, любезни, играеха голф. Сестра й не притежаваше грам креативност и очевидно търсеше същата предвидимост и у гаджетата си.
— Мамо! — прозвуча познат глас иззад Спенсър.
Мелиса заобиколи масата и дари родителите си с по една звучна целувка. Външността й не се бе променила от ученическите години: пепелнорусата й коса бе подстригана на педантична черта до брадичката, не носеше грим, ако не броим лекия фон дьо тен, и бе облечена в старомодна жълта рокля с квадратно деколте, бледорозова жилетка с перлени копчета и ниски обувки.
— Съкровище! — изчурулика майка им.
— Мамо, татко, това е Рен. — Мелиса побутна някого пред себе си.
Спенсър се постара ченето й да не увисне. В Рен нямаше нищо чирозообразно, манекенски красиво и скучновато. Беше висок и строен, и носеше страхотна риза на Томас Пинк. Черната му коса бе оформена в дълга, шикозно-небрежна прическа. Имаше красива кожа, високи скули и бадемовидни очи.
Рен се ръкува с родителите й и зае мястото си на масата. Мелиса попита майка им нещо относно сметката на водопроводчика, а Спенсър чакаше да я представят. Рен се преструваше на дълбоко заинтригуван от една голяма чаша за вино.
— Аз съм Спенсър — каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. — Другата дъщеря. — Кимна към отсрещната страна на масата. — Онази, която крият в килера.
— О! — усмихна се той широко. — Приятно ми е.
Това британски акцент ли беше?
— Не е ли малко странно, че още не са те помолили да разкажеш нещо за себе си? — Спенсър махна с ръка към родителите си. В момента те и сестра й оживено разговаряха за доставчици и за най-подходящата дървесина за пода на дневната.
Рен сви рамене и промърмори:
— Има такъв момент. — После й намигна.
Внезапно Мелиса сграбчи ръката му.
— О, виждам, че сте се запознали — изгука тя.
— Да. — Той се усмихна. — Не ми каза, че имаш сестра.
Естествено, че не беше му казала.
— Е, Мелиса — поде госпожа Хейстингс. — Ние с татко ти обмисляхме къде да се настаниш, докато траят ремонтите. Току-що ми хрумна нещо. Защо не дойдеш в Роузууд да поживееш с нас няколко месеца? Ще хващаш влака до Пен; знаеш колко хора го правят.
Мелиса сбърчи нос. Кажи не, моля те кажи не, повтаряше Спенсър наум.
— Ами… — Мелиса оправи коланчето на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър я гледаше, толкова повече й се струваше, че цветът придава на сестра й болнав вид. Мелиса погледна Рен. — Работата е там, че… Ние с Рен смятаме да се преместим в къщата в града… заедно.
— О! — майка й се усмихна и на двамата. — Добре тогава… Предполагам, че Рен също може да остане с нас… Ти какво мислиш, Питър?
Спенсър трябваше да притисне гърди, за да не й изхвръкне сърцето. Нанасяха се заедно? Сестра й определено беше куражлийка. Можеше да си представи какво щеше да я сполети, ако тя пуснеше такава бомба! Майка й наистина щеше да я прати да живее в килера — или по-скоро в конюшнята.
— Според мен идеята е чудесна — заяви баща й. Невероятно! — Ще ви бъде тихо и спокойно. Майка ти по цял ден се занимава с конете, а Спенсър, естествено, е на училище.
— Учиш? — вдигна вежди Рен. — Къде?
— Тя е гимназистка — намеси се Мелинда. Измери Спенсър с дълъг поглед, сякаш я преценяваше: от прилепналата й рокля „Лакост“ в цвят екрю, през тъмнорусата й вълниста коса, та до обиците с двукаратови диаманти. — В същото училище, което посещавах и аз. Не съм те питала, Спенс — ти ли си отговорник на класа тази година?
— Заместник-отговорник — смотолеви Спенсър. Просто нямаше начин Мелиса да не знае отговора.
— О, сигурно си много щастлива, че така се е получило!
— Не — отвърна Спенсър с равен тон. Беше се състезавала за позицията миналата пролет, но не успя да спечели, така че се наложи да се задоволи с второто място. Мразеше да губи, независимо за какво ставаше дума.